Рей набра домашния номер на Ели в Мемфис. Мина доста време, преди тя да вдигне телефона.
— Здрасти, Ели, обажда се Рей Атли — представи се любезно той.
— О, така ли — изръмжа тя, като че я безпокоеше за осми път. — Ами няма го.
Бомба съм, Ели, а ти? Добре, благодаря за вниманието. Радвам се да те чуя. Как е времето при вас?
— Оставил ми е съобщение — рече Рей.
— Нали ти казах, няма го.
— Чух. Има ли друг номер?
— Кой?
— Форест. Още ли е на този номер?
— Ами сигурно. Обикновено кисне тук.
— Моля те, кажи му, че съм го търсил.
Бяха се запознали в клиниката. Тя се лекувала от алкохолизъм, той се прочиствал от цяло меню забранени вещества. По онова време тежала четирийсет и шест килограма и твърдяла, че от пубертета нататък карала само на водка. Спряла алкохола, излязла чиста, утроила телесното си тегло и някак си успяла да оплете и Форест. По-скоро майка, отколкото гадже, сега тя го бе пуснала да живее в мазето на семейния си дом, призрачна викторианска къща в Мемфис.
Рей още държеше телефона в ръка, когато той отново иззвъня.
— Здрасти, братле — обади се Форест. — Търсил си ме.
— Да видя защо си се обаждал. Как я караш?
— Ами доста добре, докато не получих писъмцето от стария. И ти ли си имаш?
— Днес пристигна.
— Той си въобразява, че още е съдия, а ние сме двама безотговорни бащи, не мислиш ли?
— Винаги ще си бъде същият, Форест. Говорил ли си с него?
Презрително сумтене, после пауза.
— Не сме се чували по телефона от две години, а в къщата не съм стъпвал не помня откога. И не съм сигурен, че ще дойда в неделя.
— Ще дойдеш.
— Ти говори ли с него?
— Преди три седмици. Аз се обадих, не той. Стори ми се много болен. Форест, според мен не му остава много. Мисля, че трябва сериозно да се замислиш…
— Не започвай пак, Рей. Не ми се слушат лекции.
Последва тишина, тежко мълчание, докато и двамата си поемаха дъх. Като наркоман от известна фамилия Форест беше слушал лекции, наставления и нежелани съвети, откакто се помнеше.
— Извинявай — отвърна Рей. — Аз ще ида. А ти?
— Сигурно.
— Чист ли си? — Толкова личен въпрос и все пак рутинен колкото „Как е времето там“. При Форест отговорът винаги беше прям и точен.
— Сто трийсет и девет дни, братле.
— Страхотно.
И да, и не. Всеки ден трезвеност беше облекчение, но фактът, че продължаваше да брои цели двайсет години, бе доста обезсърчителен.
— И освен това работя — заяви Форест.
— Прекрасно. Какво по-точно?
— Зарибявам клиенти за едни адвокати тука, банда долни мошеници, които рекламират по кабеларките и душат край болниците за недоволни пациенти. Намирам им хора и получавам процент.
Трудно беше да оцениш подобна мръсна служба, но при Форест всяка работа беше добра новина. Преди работеше в служба „Изплащане на гаранции“, беше разносвач на призовки, пазач, следовател и по едно или друго време бе изпробвал практически всички професии по ниските етажи на юридическия бранш.
— Не е зле — рече Рей.
Форест започна някаква история, този път включваща шумен скандал в спешното отделение, и Рей се отнесе. Освен всичко брат му беше работил като охранител в стриптийз бар, но бързо заряза това си призвание, след като яде бой два пъти за един ден. Една година обикаля Мексико с „Харли-Дейвидсън“; финансирането на тази екскурзия си остана неясно. Опита се да работи като бияч за някакъв лихвар от Мемфис, но пак се оказа, че физическото насилие не му се удава.
Честният труд никога не бе допадал на Форест, макар че в интерес на истината работодателите се мръщеха на криминалното му досие. Две присъди, свързани с наркотици, и двата пъти преди пълнолетие, все пак бяха оставили незаличими петна върху биографията му.
— Ще се чуваш ли със стария? — питаше междувременно брат му.
— Не, ще го видя в неделя — отвърна Рей.
— По кое време ще ходиш в Клантън?
— Не знам. Сигурно някъде около пет. А ти?
— Господ бог каза да идем в пет часа, нали?
— Да.
— Значи ще дойда малко след пет. Доскоро, братле.
През следващия час Рей кръжеше около телефона и си казваше „да, ще се обадя да го чуя“, а после „не, каквото ще си кажем сега, можем да си го кажем и после, на живо“. Съдията мразеше телефоните, особено онези, които звъняха посред нощ и смущаваха самотата му. Най-често просто отказваше да вдигне слушалката. А ако все пак вдигнеше, обикновено отговаряше толкова грубо и рязко, че човек съжаляваше за обаждането си.
Сто на сто щеше да облече черен панталон и бяла риза с прогорени от лулата точици. Ризата щеше да бъде твърдо колосана, защото съдията не изменяше на принципите си. Носеше белите си памучни ризи по десет години независимо от петната и прогорените дупки, и всяка седмица ги даваше за пране и колосване в пералня „Мейб“ на площада. Вратовръзката му щеше да бъде връстничка на ризата, а шарката щеше да бъде ситна, в убити цветове. И вечните тъмносини тиранти.