Сега стигна равното място на Дъното и натисна педала на газта докрай. Беше два и половина сутринта и сто на сто всички спяха.
Елмър Конуей наистина бе заспал, но един голям комар го бе ухапал по челото и го бе събудил. Видя фарове на бързо приближаваща кола и включи радара. Успя да спре малката чуждестранна приумица едва след шест километра, когато вече се беше ядосал.
Рей направи грешката да отвори вратата си и да излезе, което не влизаше в плановете на Елмър.
— Не мърдай, задник такъв! — извика полицаят над дулото на служебния си револвер, който, както бързо осъзна Рей, бе насочен към челото му.
— Спокойно, спокойно — отвърна той и вдигна високо ръце.
— Дръпни се от колата — изръмжа Елмър и посочи с револвера в посока към осевата линия.
— Няма проблеми, сър, само се успокойте — каза Рей и се дръпна встрани.
— Как се казваш?
— Рей Атли, синът на съдия Атли. Бихте ли свалили този револвер, моля ви?
Елмър смъкна дулото няколко сантиметра, така че евентуалният куршум би ударил Рей в корема, а не в главата.
— Номерът ти е от Вирджиния — каза той.
— Защото живея в Шарлотсвил.
— Натам ли си тръгнал?
— Да, сър.
— Защо си се разбързал толкова?
— Не знам, просто…
— Засякох те да вдигаш сто петдесет и шест.
— Много съжалявам.
— Съжаляваш друг път. Караш с превишена скорост, това е. — Елмър направи крачка към него. Рей бе забравил за раната на ръката си и не бе забелязал тази на крака си. Елмър извади фенерче и огледа тялото му от три метра разстояние. — Защо кървиш?
Добър въпрос, но в този момент, застанал посред тъмната магистрала с насочено в лицето си фенерче, Рей не се сещаше за подходящ отговор. Истината би отнела цял час, пък и полицаят нямаше да му повярва. Една лъжа само щеше да влоши положението.
— Не знам — измърмори той.
— Какво има в колата? — попита Елмър.
— Нищо.
— Да бе.
Елмър сложи белезници на Рей и го настани на задната седалка на патрулната си кола, кафява импала с прах по калниците и без капаци на джантите и най-различни антени по задната броня. Рей го гледаше как обикаля аудито и наднича вътре. Когато свърши, Елмър се качи на предната седалка и каза, без да се обръща:
— За какво ти е револверът?
— За самоотбрана.
— Имаш ли разрешително?
— Не.
Елмър се обади на диспечера и докладва подробно за последния спрян нарушител. Завърши със „сега ще го докарам“, като че ставаше въпрос за един от десетте най-издирвани престъпници в щата.
— Ами колата ми? — попита Рей, когато обърнаха.
— Ще изпратя влекач.
Елмър пусна полицейските светлини и полетя със сто и трийсет километра в час.
— Може ли да се обадя на адвоката си?
— Не.
— Хайде стига. Това е само пътнотранспортно нарушение. Адвокатът ми може да ме чака пред затвора, да плати гаранцията и след един час отново да съм на пътя.
— Кой ти е адвокат?
— Хари Рекс Вонър.
Елмър изсумтя, а вратът му се изду.
— Тоя мръсник беше адвокат на жена ми. Всичко ми взеха след развода.
Като чу това, Рей се облегна назад и затвори очи.
Докато Елмър го водеше по тротоара, Рей си спомни, че е влизал в затвора на окръг Форд два пъти. И в двата случая беше носил документи на безотговорни бащи, които не бяха плащали издръжка от години и съдия Атли ги беше изпратил зад решетките. Хейни Моук, възглупавият надзирател с твърде широка за него униформа, още седеше зад бюрото и четеше детективски списания. Освен това служеше за диспечер на нощната смяна, така че знаеше за простъпките на Рей.
— Синът на съдия Атли, а? — каза Хейни с крива усмивка. Главата му беше асиметрична, а очите му бяха на различна височина, така че не беше лесно да го гледаш в лицето, докато говореше.
— Да, сър — отвърна учтиво Рей, като търсеше подкрепа.
— Добър човек беше — заяви Хейни, като мина зад арестанта и отключи белезниците му.
Рей разтърка китките си и погледна помощник-шерифа Конуей, който усилено попълваше формуляри и си придаваше важност.
— Шофиране с превишена скорост и притежание на оръжие без разрешително.
— Да не смяташ да го затваряш, а? — рече Хейни на Елмър доста грубо, сякаш вече случая поемаше той, а не помощник-шерифът.
— Точно това ще направя — озъби се Елмър и напрежението моментално се усили.
— Може ли да се обадя на Хари Рекс Вонър? — помоли Рей.
Хейни кимна нехайно към телефона на стената, докато гледаше яростно Елмър. Очевидно ги свързваше някаква доста неприятна история.