— Не съм палил къщата.
— Супер, а тогава кой?
— Този, който е хвърлил тухлата.
— И той е?…
— Нямам представа. Може би някой, който е бил ощетен при развода си.
— Гениално. И е чакал девет години, за да си отмъсти на съдията, който между другото е починал. Не искам да присъствам, когато кажеш това на съдебните заседатели.
— Не знам, Хари Рекс. Кълна се, че не съм го направил. Забрави парите от застраховката.
— Не е толкова просто. Само половината е твоя, другата половина принадлежи на Форест. Той може да подаде молба до застрахователната компания.
Рей си пое дълбоко дъх и почеса наболата си брада.
— Направи нещо, моля те!
— Шерифът е долу с един от следователите. Ще ти зададат няколко въпроса. Отговаряй бавно, говори истината и така нататък. Аз ще съм до теб, така че няма закъде да бързаме.
— Той е тук, така ли?
— В приемната ми. Помолих го да дойде, за да приключим с това сега. Наистина смятам, че имаш нужда да се махнеш замалко от града.
— Опитвах се.
— Въпросът с превишената скорост и незаконното притежание на оръжие ще се отложи за няколко месеца. Дай ми време да се оправя с графика. Сега имаш по-големи проблеми.
— Не съм палил къщата, Хари Рекс.
— Разбира се, че не си.
Излязоха от стаята и заслизаха по паянтовите стълби към втория етаж.
— Кой е шерифът? — попита през рамо Рей.
— Казва се Сойър.
— Свестен ли е?
— Няма значение.
— Близки ли сте?
— Бях адвокат при развода на сина му.
В приемната цареше чуден хаос: дебели юридически книги бяха разхвърляни по лавиците, по шкафовете и по самата дълга маса. Човек оставаше с впечатлението, че Хари Рекс прекарва часове в досадни справки. Нищо подобно.
Сойър не беше ни най-малко любезен, нито пък помощникът му — нервен дребен италианец на име Сандрони. Италианците бяха рядкост в Североизточен Мисисипи и по време на напрегнатото представяне Рей долови акцент от Делтата. Двамата полицаи бяха страшно делови — Сандрони внимателно си водеше бележки, докато Сойър пиеше горещо кафе от картонена чаша и следеше всяко движение на Рей.
Мисис Ларимор се бе обадила да съобщи за пожара в два и трийсет и четири, около десет-петнайсет минути, след като бе видяла колата на Рей да напуска бързо Четвърта улица. Елмър Конуей бе позвънил в два и трийсет и шест да каже, че преследва някакъв идиот, който кара със сто и шейсет километра в час през Дъното. Тъй като бе установено, че Рей е карал много бързо, Сандрони изгуби доста време да записва маршрута му, приблизителната му скорост, светлините на светофарите и всичко, което би могло да го забави в този ранен час.
Щом определиха маршрута, Сойър се обади на един полицай, който стоеше пред руините на Кленова градина, и му поръча да мине по точно същия път със същата приблизителна скорост и да спре чак при Дъното, където Елмър отново чакаше.
Дванайсет минути по-късно полицаят позвъни и каза, че вече е при Елмър.
— Значи за по-малко от дванайсет минути някой — а предполагаме, че този някой не е бил вече в къщата, нали така, мистър Атли? — та някой е влязъл с очевидно голямо количество бензин и обилно е залял къщата, толкова обилно, че командирът на пожарната каза, че никога не е усещал такава силна миризма, после е драснал клечка кибрит или може би две, защото според командира на пожарната огънят е тръгнал от повече от едно място. Щом хвърлил клечките, този незнаен подпалвач побягнал в нощта. Така ли е, мистър Атли?
— Не знам какво е направил подпалвачът — отвърна Рей.
— Но разчетът на времето е точен, нали?
— Щом казвате.
— Казвам.
— Давайте нататък — изръмжа Хари Рекс от своя край на масата.
Следващата точка беше мотивът. Сградата плюс покъщнината бяха застраховани за 380 000 долара. А според брокера, с когото вече се бяха свързали, купувачът предлагал 175 000.
— Хубава разлика, нали, мистър Атли? — попита Сандрони.
— Да.
— Уведомихте ли застрахователната си компания за инцидента?
— Не, реших да почакам да отворят — отвърна Рей. — Ако щете, вярвайте, но някои хора не работят в неделя.
— Ами че пожарната е още там — добави услужливо Хари Рекс. — Имаме шест месеца, за да подадем молба.
Бузите на Сандрони пламнаха, но той успя да се сдържи. Продължи нататък, погледна бележките си и каза:
— Да поговорим за другите заподозрени.
На Рей не му хареса думата „другите“. Разказа им за хвърлената през прозореца тухла, като, естествено, премълча някои неща. Освен това им каза за телефонното обаждане, с което някой го предупреждаваше да тръгне незабавно.