— Виж, Рей, не си направил нищо нередно. Съдията не е искал парите да се включват към наследството му. Взел си ги, защото си мислел, че ги пазиш, а освен това си защитавал репутацията му. Имал си работа с някакъв откачен, който ги е искал повече от теб. Като се замисля, имаш късмет, че не си пострадал. Забрави за това.
— Благодаря, Хари Рекс. — Рей се наведе напред и погледна как доброволецът пожарникар си тръгва. — Ами палежът?
— Ще се оправим. Аз ще подам молба, а застрахователната компания ще проведе разследване. Ще заподозрат умишлен палеж и играта ще загрубее. Да минат няколко месеца. Ако не платят, ще ги съдим в окръг Форд. Няма да рискуват да водят дело пред съдебни заседатели срещу наследниците на Рубън Атли в собствената му съдебна зала. Мисля, че ще предложат споразумение преди процеса. Ще трябва да направим някакъв компромис, но ще получим добро обезщетение.
Рей беше на крака.
— Наистина искам да се прибирам — каза той.
Докато заобикаляха къщата, въздухът тегнеше от горещината и пушека.
— Стига ми толкова — рече Рей и тръгна към улицата.
Мина с примерните деветдесет километра през Дъното. Елмър Конуей не се виждаше никакъв. Аудито му се струваше по-леко с празен багажник. Наистина, сякаш животът му се бе освободил от някаква тежест. Рей копнееше за нормалното ежедневие у дома.
Срещата с Форест го ужасяваше. Наследството на баща им току-що бе унищожено, а въпросът с палежа беше труден за обясняване. Може би трябваше да изчака. Клиниката му се отразяваше толкова добре, а Рей знаеше от опит, че и най-малкото усложнение можеше да изкара брат му от релсите. Да мине един месец, после още един.
Форест нямаше да се връща в Клантън, а в своя тъмен свят можеше въобще да не чуе за пожара. Сигурно би било най-добре Хари Рекс да му съобщи новината.
Секретарката в Олкорн Вилидж го изгледа странно, когато се записа за свиждане. Дълго време чете списания в тъмната чакалня за посетители. Когато Оскар Мийв влезе с мрачно изражение, Рей веднага разбра какво се бе случило.
— Брат ви си тръгна вчера късно следобед — започна Мийв, като приклекна до масичката пред Рей. — Цяла сутрин се опитвам да се свържа с вас.
— Снощи си изгубих мобилния телефон — каза Рей. Толкова неща беше зарязал, когато започнаха да летят тухлите, но не можеше да повярва, че е забравил мобилния си телефон.
— Записа се за разходка по хребета, маршрут от осем километра, който изминаваше всеки ден. Намира се в задната част на комплекса. Няма ограда, но пък Форест не беше рисков пациент. Поне така си мислехме. Не мога да повярвам.
Рей обаче можеше. Брат му бягаше от клиники за наркомани от двайсет години.
— При нас всъщност не заключваме никого — продължи Мийв. — Нашите пациенти трябва да искат да останат, иначе няма да се получи.
— Разбирам — отвърна тихо Рей.
— Толкова добре се справяше — каза Мийв, очевидно по-разтревожен от него. — Беше напълно чист и се гордееше с това. Почти беше осиновил двама тийнейджъри, които се лекуваха за пръв път. Форест работеше с тях всяка сутрин. Просто не разбирам.
— Мислех, че сте бивш наркоман.
Мийв клатеше глава.
— Знам, знам. Наркоманът се отказва от навиците си, когато поиска, никога преди това.
— Виждали ли сте човек, който просто е неспособен да се откаже? — попита Рей.
— Не можем да признаем такова нещо.
— Знам, че не можете. Но иначе и двамата знаем, че има наркомани, които никога няма да се откажат.
Мийв сви неохотно рамене.
— Форест е един от тях, Оскар. Живеем с това от двайсет години.
— Аз го приемам като личен провал.
— Недейте.
Излязоха навън и поговориха малко на верандата. Мийв не спираше да се извинява. За Рей в случилото се нямаше нищо неочаквано.
По криволичещия път до магистралата Рей се запита с учудване как така брат му може просто да си тръгне пеша от клиника, която се намираше на тринайсет километра от най-близкия град. Но пък от друга страна Форест беше бягал и от по-затънтени места.
Щеше да се върне в Мемфис, в стаята си в мазето на Ели, и пак на улицата, където го чакаха пласьорите. Следващото телефонно обаждане можеше да е последното, но Рей донякъде очакваше това от доста години. Колкото и болен да беше, Форест се бе оказал удивително способен да оцелява.
Рей вече беше в Тенеси.
После идваше Вирджиния, на седем часа оттук. Небето беше ясно, нямаше вятър и той си мислеше колко хубаво би било да се издигне на хиляда и петстотин метра и да лети с любимата си чесна, отново взета под наем.
37
И двете врати бяха нови, небоядисани и много по-тежки от старите. Рей мълчаливо благодари на хазяина за допълнителните разходи, макар да знаеше, че повече натрапници няма да има. Гонитбата беше свършила. Нямаше повече да поглежда през рамо. Нямаше повече да ходи до „Чейнис“ да играе на криеница. Нямаше повече да говори шепнешком с Кори Крофорд. И нямаше повече незаконни пари, над които да се суети, за които да мечтае и които да мъкне в буквалния смисъл на думата. Липсата на това бреме накара Рей да се усмихне и да закрачи малко по-бързо.