Животът отново щеше да стане нормален. Дълги кросове в жегата. Дълги самотни полети над Пиемонт. Гореше от нетърпение да се захване с писането на зарязания трактат върху монополите, който бе обещал да завърши или тази, или следващата Коледа. Беше поомекнал по въпроса за Кейли и беше готов за последен опит да я покани на вечеря. Да излиза с нея вече не беше незаконно, а дамата просто изглеждаше твърде добре, за да я отпише без сериозно усилие.
Апартаментът му си беше същият, в обичайното си състояние, защото никой друг не живееше там. Като изключим вратата, нямаше признаци за насилствено влизане. Рей вече знаеше, че натрапникът всъщност не е бил крадец, а е искал само да го сплаши, да го мъчи. Бил е или Джорди, или някой от братята му. Не беше сигурен как точно са разпределяли труда си, пък и не го интересуваше.
Беше почти единайсет вечерта. Направи си силно кафе и започна да преглежда пощата. Никакви анонимни писма повече. Нищо освен обичайните сметки и съболезнования.
Имаше и два факса. Първият беше бележка от бивш студент. Вторият беше писмо от Патън Френч. Опитвал се да се обади, но мобилният телефон на Рей не работел. Беше написано на ръка върху бланка от „Краля на исковете“ и без съмнение изпратено от сивите води на Залива, където Френч още криеше яхтата си от адвоката на съпругата си.
Добри новини по въпроса за сигурността! Малко след като Рей напуснал крайбрежието, Джорди Прийст бил „локализиран“ заедно с двамата си братя. Рей да се обади, ако може. Секретарката на Френч щяла да го намери.
Рей се мъчи с телефона два часа, докато Френч не се обади от един хотел във Форд Уърт, където имал среща с адвокати, водещи дела срещу производителите на кобрил и раякс.
— Вероятно ще получа хиляда дела оттук — каза той. Явно не можеше да се въздържи да не се похвали.
— Страхотно — отвърна Рей. Беше твърдо решен да не слуша повече хвалби за огромен брой искове и огромни обезщетения.
— Сигурен ли си, че никой не подслушва телефона ти?
— Да.
— Добре тогава, слушай. Прийст вече не е заплаха. Открихме го малко след като ти си тръгна, лежеше пиян с една мацка, с която ходи отдавна. Намерихме и двамата му братя. Парите ти са в безопасност.
— Кога точно ги открихте? — попита Рей. Въртеше се над кухненската маса, върху която беше проснал голям календар. Времето беше изключително важно. Докато чакаше обаждането, си бе направил бележки в полетата.
Френч се замисли за секунда.
— Ами чакай да видим. Какъв ден сме днес?
— Понеделник, пети юни.
— Понеделник. Кога си замина от крайбрежието?
— В петък, десет часа сутринта.
— Значи сме ги хванали в петък малко след обяд.
— Сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен. Защо питаш?
— И след като сте ги намерили, няма начин да са напуснали крайбрежието?
— Повярвай ми, Рей, никога няма да напуснат крайбрежието. Те, ъъъ… намериха тук вечния си дом.
— Не искам да знам тези подробности. — Рей седна до масата и заби поглед в календара.
— Какво има? — попита Френч. — Някакъв проблем ли?
— Да, може да се каже.
— Какъв?
— Някой подпали къщата.
— Къщата на съдия Атли?
— Да.
— Кога?
— След полунощ. В събота сутринта.
Френч замълча и се замисли, а после каза:
— Е, не са братята Прийст, това поне ти го гарантирам.
Понеже Рей не отговори, Френч добави:
— Къде са парите?
— Не знам — промърмори Рей.
Осемкилометровият крос изобщо не облекчи напрежението. Макар че както винаги Рей поне успя да обмисли плановете си и да преподреди мислите си. Температурата беше над трийсет градуса и когато се върна в апартамента си, беше прогизнал от пот.
След като Хари Рекс вече знаеше всичко, можеше да му се обади с последните новини. Това беше някакво успокоение. Позвъни в кантората му в Клантън и научи, че мистър Вонър е в съда в Тюпълоу и ще закъснее. Обади се в къщата на Ели в Мемфис, но никой не си даде труд да вдигне телефона. Звънна на Оскар Мийв в Олкорн Вилидж, но както очакваше, никой не знаеше координатите на Форест.
Толкова за нормалния живот.
След като цяла сутрин бе водил преговори в коридорите на Окръжния съд на Лий, за да уреди кой да вземе хидроплана и кой — къщичката на езерото, и колко трябва да се плати наведнъж, Хари Рекс приключи с развода в един следобед. Той защитаваше съпруга, разгорещен каубой с трета поред жена, който си мислеше, че познава правото по-добре от адвоката си. Мисис Трети номер беше застаряваща кукличка на трийсетина години, която го беше хванала с най-добрата си приятелка. Типичната гадна история и когато Хари Рекс най-сетне се приближи до съдията и представи постигнатото с толкова усилия споразумение за подялба на имуществото, вече му беше дошло до гуша.