Съдията беше ветеран, развел хиляди двойки.
— Много съжалявам за Рубън Атли — каза тихо той, докато преглеждаше документите.
Хари Рекс само кимна. Беше уморен и жаден и вече си мислеше как ще изпие една студена бира, докато кара обратно към Клантън. Любимият му магазин за различни видове пиво беше точно на границата на окръг Тюпълоу.
— Работили сме заедно двайсет и две години — казваше междувременно съдията.
— Достоен човек — рече Хари Рекс.
— Вие ли уреждате съдебните формалности по наследството?
— Да, сър.
— Предайте много здраве на съдия Фар.
— Добре.
Документите бяха разписани, бракът милостиво прекратен, а воюващите съпрузи се завърнаха по неутралните си домове. Хари Рекс излезе от съда и беше на половината път до колата си, когато един непознат мъж го догони и го спря на тротоара. Представи се като Джейкъб Спейн, адвокат, един от стотиците такива в Тюпълоу. Бил в съдебната зала и чул съдията да споменава Рубън Атли.
— Той имаше син Форест, нали? — попита Спейн.
— Двама синове, Рей и Форест. — Хари Рекс си пое дъх и се приготви за кратък разговор.
— В гимназията играех футбол срещу Форест; всъщност той ми счупи ключицата с един от неговите удари.
— Звучи ми в негов стил.
— Играех за отбора на Ню Олбъни. Форест беше първа година, аз бях последна. Виждали ли сте го как играе?
— Да, много пъти.
— Спомняте ли си мача срещу нас, когато хвърли на двеста и седемдесет метра в първото полувреме? Пет или шест тъчдауна, струва ми се.
— Спомням си — отвърна Хари Рекс и започна да нервничи. Колко щеше да продължи това?
— Онази вечер играех защитник, а той хвърляше пасове във всички посоки. Хванах един точно преди края на полувремето и хукнах с топката, а той ме удари, докато бях на земята.
— Това беше един от любимите му номера. — Мотото на Форест беше „Удряй силно, удряй късно“, особено когато ставаше въпрос за онези защитници, които имаха нещастието да хванат някой от пасовете му.
— Мисля, че през следващата седмица го арестуваха — рече Спейн. — Колко жалко. Впрочем преди няколко седмици го видях тук, в Тюпълоу, със съдия Атли.
Хари Рекс спря да нервничи. Забрави за студената бира, поне за момента.
— Кога беше това? — попита той.
— Малко преди съдията да почине. Бяха странна картинка.
Направиха няколко крачки и седнаха на сянка под едно дърво.
— Слушам ви — каза Хари Рекс и разхлаби вратовръзката си. Смачканото му синьо сако вече беше свалено.
— Майката на жена ми се лекува от рак на гърдата в клиника „Тафт“. Един понеделник следобед я закарах там за химиотерапия.
— Съдия Атли ходеше в „Тафт“ — рече Хари Рекс. — Виждал съм сметките.
— Да, там го видях. Заведох я и трябваше да почакам, така че отидох в колата си да звънна на няколко телефона. Докато седях вътре, видях съдия Атли да слиза от черен линкълн, шофиран от мъж, когото не познавах. Паркираха през две коли от мен и излязоха. Тогава шофьорът ми се стори познат — висок, едър, дълга коса и наперена походка, която сякаш бях виждал и друг път. Изведнъж се сетих, че е Форест. Личеше си, че е той по начина, по който вървеше и движеше ръцете си. Носеше слънчеви очила и спусната ниско шапка. Влязоха вътре, а след няколко секунди Форест излезе.
— Каква шапка?
— Избеляла синя шапка на „Къбс“, струва ми се.
— Виждал съм я.
— Беше много нервен, сякаш не искаше никой да го вижда. Скри се сред едни дървета до клиниката, само че аз виждах силуета му. Просто си стоеше там. Отначало помислих, че е отишъл да се облекчи, но не, просто се криеше. След около час влязох, най-сетне намерих тъща си, и си тръгнахме. Той още стоеше сред дърветата.
Хари Рекс беше извадил джобния си календар.
— Какъв ден беше?
Спейн извади своя и като всички заети адвокати двамата сравниха какво са правили напоследък.
— Понеделник, първи май — реши Спейн.
— Тоест шест дни преди съдията да почине.
— Сигурен съм за датата. Беше много странна картинка.
— Ами той си е странен тип.