— Мога ли да ви попитам нещо? — Джеймс препречи пътя на Максуел, за да го задържи.
— Ако няма да заеме много време — с удоволствие.
— Поставяте ли си за цел да прилагате вашите знания за благото на човечеството? Искам да кажа, възнамерявате ли да подобрите технологиите, да се намесите в производствения процес, да повишите практическата ценност на стоките? Правили ли сте вече такива опити?
В очите на Максуел се четеше презрение.
— Технологии? Производствен процес? Драги, ние не сме занаятчии. Ние се занимаваме с чиста наука. Наша цел са духовните ценности!
— Но професор Русмолер… — възрази Джеймс. — Професор Русмолер е направил много практически изобретения: охладителната батерия, рентгеновата леща и цял куп още… Той е…
Максуел го прекъсна.
— Така е. Русмолер направи всичко това. Но какви бяха последиците? Бесен технически прогрес, господство на невежи инженери, които доведоха света почти до гибел. Не, ние няма да повторим тази грешка, ние ще си останем в духовните сфери. И едва когато достигнем и последните върхове, само по пътя на познанието ще можем да променим и себе си, и света.
Той побутна Джеймс встрани и се отправи към изхода.
— Почакай една минута и тръгни след мен, за да не излизаме от църквата по много наведнъж, иначе бие на очи. Ръдърфорд, както винаги, ти тръгваш последен!
Джеймс беше дълбоко разочарован и когато след малко Ръдърфорд му направи знак да тръгва, той мълчаливо се подчини. Изкачи се по стълбата, влезе в църквата. Тя беше празна, богомолците си бяха отишли. Тъкмо се канеше да излезе през портата, когато размисли… Отвори я и отново я затвори. После се промъкна в един страничен кораб на църквата, пълен със скамейки и кресла, и се свря на един стол на последния ред. Зачака. След известно време капакът на пода тракна. Джеймс чу как мъжът, който нарече себе си Ръдърфорд, обиколи из църквата. Последните няколко лампи угаснаха. Само свещите продължаваха да хвърлят мъждива светлина. Откъм вратата се чу приглушен шум, електрическата ключалка щракна…
Джеймс остана още десет минути в своето укритие. След това взе свещ от една поставка и се приближи към капака на пода. Отвори го и през коридора, преддверието и аудиторията стигна чак до желязната врата, зад която навярно се криеше човекът, когото искаха да чуят хората след демонстрацията на цветния светлинен спектър: Русмолер! Може би Джеймс беше близо до целта си! Ръката му трепереше, когато докосна въртящата се дръжка. И ето, вратата се отвори. Помещението, в което влезе, изглеждаше по-малко от аудиторията, почти без мебели, осветено от слаба матова светлина. Само покрай едната стена имаше наредени маси, а върху тях — предмети със странни форми под покривала от черно кадифе. Когато Джеймс повдигна края на едно от тях, видя под него някаква апаратура, чието предназначение му беше неизвестно. „Дифракционен анализатор на Перкин-Елмер“, прочете той на една табелка. Но това стана само между другото, тъй като вниманието му бе приковано от едно съоръжение на срещуположната страна: тръби, маркучи, командно табло и нещо като кушетка или може би болнична количка със сложна конструкция, която се намираше едно стъпало по-високо. В нея лежеше нещо неподвижно, в завивки. Джеймс тихо се приближи. Нещото стенеше и въздишаше. Джеймс се качи на стъпалото и се наведе напред. Видя най-сбръчканото лице, което бе виждал някога — маска от набраздена и увиснала кожа, в която с мъка можеше да се разпознае човешки облик. Цветът му бе сив, отделни снопчета жълтеникава коса се забелязваха по слепоочията му, стърчаха от ноздрите му.
Но все пак това лице беше живо. Джеймс видя, че две мътни очи гледаха от дълбоките хлътнатини — гледаха някъде покрай него в празното пространство. Но отвреме-навреме те мигаха: професор Русмолер, ако това беше той, бе жив!
Джеймс би предпочел да избяга оттук, но се насили да остане.
— Чувате ли ме? — попита той. — Можете ли да ме разбирате? — Не забеляза никаква реакция. Повтори въпросите си малко по-високо — напразно. Внезапно го обхвана някаква необяснима, неудържима ярост. Той сграбчи омотаното със завивки тяло, задърпа го, разтърси го и изкрещя: