— Събудете се! Чуйте ме най-после! Вие трябва да ме изслушате!
Изведнъж със старческото лице настъпи някаква промяна, макар че Джеймс не би могъл да обясни в какво се изрази тя. Може би беше някакво незначително движение, едва забележимо изопване на кожата — искрицата живот, която все още тлееше в това тяло, се пробуди. И тогава устата с побелели устни се заобли и прошепна:
— Защо ме мъчите така, оставете ме да умра!
— Професор Русмолер! — извика Джеймс съвсем близо до това съсипано лице. — Нали вие сте професор Русмолер?
— Аз съм, да — се чу шепот.
— Трябва да ви попитам нещо. В някои подземни фабрики се извършват промени, производителността им расте. Вие имате ли нещо общо с това? Вие или вашите хора?
Леко отвращение се изписа по лицето. То дори придоби изненадващо човешко изражение — макар да си остана подобието с ужасна гумена маска.
— Тези хора… — За няколко секунди настъпи тишина, а после прозвуча нещо като грачене — вероятно трябваше да се тълкува като смях. — Моите последователи! Та те са глупаци, те нищо не разбират. И не умеят нищо, нищо, нищичко!
— Но нали се занимават с наука! — прошепна Джеймс.
— С наука? Науката е мъртва. И никога вече няма да се възроди. Завинаги е мъртва.
— Но те знаят символи, формули!
— Празни символи, празни формули. Те не познават съдържанието им. Те потъват в размишления, но не мислят. Да се мисли е трудно. Хората се отучиха да мислят.
— Но кой, кой тогава усъвършенства фабричните съоръжения? — извика отчаяно Джеймс. — Там става нещо, това са факти, разбирате ли? Факти!
Думите му отскачаха от гаснещото съзнание на учения като от гумена стена.
— Никой нищо не може да промени вече. Никой нищо не разбира. Никой не умее вече да мисли. — Русмолер млъкна. После добави още веднъж: — Аз съм тъй безкрайно уморен. Оставете ме да спя. Или по-добре, оставете ме да умра!
Лицето му се вкамени. Устата му зина. Тънка ивица слюнка се оцеди от ъгъла й. Джеймс се обърна и побягна.
Естествените науки и техниката рушат морала. Техните изводи са в противоречие със здравия човешки разум. Те водят до нихилизъм, до отричане на всички обществени ценности, до гибел на човешкия дух. Техните последователи гледат на природата като на средство за постигане на целта, на морето — като на отпадъчна яма, на луната — като на бунище, на космоса — като на опитен участък. Те виждат в живата клетка химическа фабрика, в растението — хомеостат, в животното — адаптивна система, сноп от рефлекси и програми за действие. За тях човекът е автомат, мозъкът — сметачна машина, съзнанието — база от данни, емоциите — сигнали, поведението — дресура. На живота те гледат като на кръговрат, на света — като на физическа система.
За тях историята е стохастичен процес, движението на планетите — формула, слънцето — реактор-умножител, природата — затворен цикъл, изкуството — процес на обучение. В любовта те виждат взаимодействие на хормони, в смеха — агресия, в познанието — реакция на задоволство. За тях молекулата е поле на вероятности, атомът — геометрична схема. Всичко материално те разлагат на кванти, всичко духовно — на битове информация. Тяхното пространство е изкривено, техният свят — ентропиен процес с топлинна смърт на финала.
Естествените науки не се съобразяват с човешките ценности и идеали. Те произнасят своите присъди, без да държат сметка за потребностите на обществото. Те представят теориите си за абсолютна истина, дори когато в тях има репресивни тенденции. Те са неспособни да се пригодят към историческите потребности. Те не искат и да чуят за непосредствено познание и се позовават на банални наблюдения, експерименти, статистики. Те са слепи, ограничени и стерилни.
Заниманията с псевдопроблемите на естествените науки водят до обедняване на психиката, използването на природонаучните познания в техниката — до заплаха за човека и за обществото. Усвояването, усъвършенстването и разпространението на природонаучни и технически идеи е забранено и наказуемо.
Джеймс Форсайт не беше изпълнил задачата си — и с това проиграваше шансовете си. Но в положението, в което беше изпаднал, това далеч не му се струваше толкова страшно, дори понякога виждаше в него едва ли не изход, защото сега го мъчеше самият проблем, а не последиците от собствения му неуспех. Какво ставаше в автоматичните фабрики, в кибернетичните градини, в електронните устройства, които събираха данни отвън и отвътре, сравняваха ги и отново ги превръщаха в командни импулси? Къде бяха хората, които още можеха да си служат с тези средства? Или Русмолер бе прав и такива хора вече нямаше?