Всичко, което бе предприел Джеймс досега, беше необикновено и дори в някаква степен опасно, но в края на краищата той работеше по поръчение на полицията, която щеше да го защити и прикрие, ако се случеше нещо. Той дори се ползваше с привилегия, каквато никой друг преди него не бе имал в тази държава — беше му позволено да къса пломбите и да разглобява машини, без да се страхува от наказание. Но сега му предстоеше да извърши нещо, за което не можеше да очаква милост — нещо чудовищно. Но ако искаше да разреши загадката, нямаше друг изход. А пък после да става каквото ще.
Съществуваха само няколко пункта за връзка между подземните нива с автоматичните заводи и надземните, където обитаваха хората. Наистина, във всеки магазин имаше специален изход, от който пристигаха поръчаните стоки и продукти — при това акуратно, без забавяне. Откакто съществуваше тази система, хората не изпитваха недостиг от нищо и нямаше причини да се променя нищо в нея. Всяка промяна може да доведе до смущения, грешки, задръствания, а значи — до недоволство, вълнения, безредици. Всичко трябваше да остане както си е и всеки разумен човек трябваше да се съгласи с това. Тъй като машините бяха саморемонтиращи се, не беше нужно да се намесва повече никой. „Каналите“, както наричаха входовете към долните нива, бяха загубили право на съществуване. Те бяха зазидани и никой вече не помнеше къде се намираха — под небостъргачи, игрища, улици и паркове, покрити с дебели пластове цимент.
По чиста случайност Джеймс бе открил един такъв канал. Намираше се в зоопарка, на дъното на огромния отопляван аквариум — изкуствено създадена частица от южните морета, с пищно обагрен животински и растителен свят. Посетителите можеха да опознаят този свят отблизо с помощта на плавателни съдове, напомнящи стъклени водолазни звънци. Седиш си в едно кресло с форма на раковина, зелената топла вода се плиска под краката ти и задвижван от малки дюзи, се носиш безшумно из подводното великолепие. Прозрачният под откриваше панорама към фантастично красивото изкуственото морско дъно, през страничните прозорци се виждаха пасажи от пъстри риби. При едно такова пътуване Джеймс беше се загледал в една голяма дебела риба, която, лежейки на плоската си страна, се зариваше в пясъка на дъното. Когато раздвижената маса от песъчинки се утаи, внезапно се очерта метален кръг, обхващащ един капак, върху който все още можеше да се разчете надпис: „Влизането забранено!“
В този подводен отвор Джеймс видя последна възможност за разрешаване на загадката. След неспокоен, пълен с кошмари изтощителен сън в своя апартамент, той посети зоологическата градина, отиде в аквариума и седна в един подводен звънец. Наложи се доста да търси, докато намери познатия капак — отново и отново се спускаше на дъното, включваше на пълна мощност дюзите на двигателя и потоците вода издухваха настрани пясъка.
Когато откри „канала“, той се намести със стъкления звънец точно отгоре му, след това извади от вътрешния джоб на широкото си сако сешоар с батерии и го насочи към дъното от изкуствено стъкло. Предварителната му преценка се оказа вярна: загряването на сешоара бе достатъчно, за да стопи материала. Той описа кръг, малко по-голям от външния пръстен на „канала“. Когато останаха само няколко милиметра образувалият се от нагряването жлеб да пробие изкуственото стъкло, Джеймс вдигна лодката малко над дъното и после бързо я спусна надолу. Изпъкналият капак на „канала“ се удари в стъклото и очертаният със сешоара кръг се откърти. В „звънеца“ проникна вода, но малко. По-неприятно бе внезапно появилото се болезнено налягане в ушите. Сега Джеймс само се молеше да не го наблюдава никой. В далечината видя да се плъзга друг звънец, но той скоро изчезна зад зазиданите в дъното отломки от коралови рифове. Джеймс остана сам с няколко пъстри люспести чудовища, които го бяха зяпнали с кръгли опулени очи. Той бързо очисти пясъка от лоста на затвора и с все сила го дръпна към себе си. Капакът се отвори и вътре нахлу поток от вода — ръбът на стъкления звънец не прилепваше толкова плътно към дъното, както се бе надявал Джеймс. Но това почти не го смущаваше. Той се изхлузи през отвора и напипа с крака някакви стъпала. Спусна се по-надолу, извади джобно фенерче, но то се оказа ненужно: стените на помещението, в което се намираше, бяха покрити с флуоресциращи ивици. Той затвори капака, за да не влиза повече вода. След което се огледа в този свят, който му бе по-чужд от най-отдалеченото кътче на Земята.
Досега около себе си той бе срещал само обикновени уреди за ежедневна употреба, удобни и прости за работа, в корпуси от дуропласт. Беше отварял само някои от тях; механизмите, пултовете и конструкциите, които познаваше, бяха безобидни и незначителни. Но гледката, които се откриваше сега пред него, порази въображението му. Тук нямаше нужда от прегради между човека и вътрешния живот на машините. През стъклените стени можеше да се надникне в огромни помещения, където безброй електронни схеми се съединяваха в агрегати от по-висок порядък със своеобразна абстрактна красота. Обемните плетеници от елементи се губеха напред в далечината покрай тясната пътека — анахронизъм, останал от времето, когато хората още са се грижели за машините. Помещенията, където надничаше Джеймс, не бяха тъмни, но въпреки това бе трудно да се разгледат: елементите, които светеха и премигваха, не служеха за осветление, не бяха пригодени за слабите човешки сетива, а сякаш съществуваха сами за себе си, като символи на необяснимите за Джеймс процеси.