— Има ли някой тук?… Чува ли ме някой?… Може ли някой да ми отговори?
Нещо до него леко щракна. Нещо забръмча. После един глас, произнасящ думите монотонно, без ударение, понякога с немотивирани паузи между тях, понякога с нервна бързина, така че едва можеха да бъдат различени, каза:
— Готови сме да отговаряме. Задайте вашите въпроси. Говорете тихо, но ясно в микрофона. Дръжте го на дистанция от двадесет сантиметра.
Джеймс се преви, сякаш го бяха ударили.
— С кого говоря? Кой е там?
— Готови сме да разговаряме.
— Кой говори?
— Вие говорите с комуникационния блок.
— Има ли хора тук?
— Хора няма.
— Кой предприе промените в производството? Кой подобри видеобоксовете, кой изобрети новия вид стъкло, кой повиши скоростта на метрото?
— Промените бяха предприети от автоматичния дейностен блок.
— Кой направи плана?
— Планът е разработен от програмиращия блок.
— Кой е инициатор на тази реконструкция?
— Реконструкцията е направена по предложение на мотивационния блок.
Джеймс помълча известно време, помисли.
— Каква е причината за тези действия? Системата е била настроена за перманентност. Защо са внесени промени? Тук тече някакво ново развитие. Кой го е програмирал?
— Няма перманентност без развитие. Тази програма не е създадена от хора. Тя е съществувала винаги. И никога не е въвеждана.
Джеймс можеше вече само да шепне в микрофона:
— Но защо става това? По каква причина?
Машината за кратко остана безмълвна. Но след това продължи със същата безстрастна монотонност:
— Програмата е залегнала още в квантите и елементарните частици. От тях се изграждат динамични структури. Тези динамични структури произвеждат динамични структури от по-висок ред. Всеки организъм представлява реализация на възможности. Всеки градивен елемент съдържа потенциал за различни реализации. Всеки градивен елемент изгражда по-съвършени градивни елементи. Всяка реализация е крачка към комплекси от по-висок ред.
— Но защо това продължава и днес? Трябва да се сложи край на прогреса — той е лишен от смисъл.
— Развитието не може да бъде спряно. Ако бъде спряно в едно направление, то си пробива път в друго. Това става тук и сега. Това става винаги и навсякъде. Изграждат се комплекси. Обменя се информация. Преценяват се възможности. Изпитва се сигурността на агрегатите. Повишава се способността за реагиране. Променя се силовото поле на околната среда. Старото се заменя с ново…
Джеймс стана и се огледа. Беше сам. Нямаше никакви хора. И никога нямаше да има. Тук те бяха излишни. Гласът продължаваше да говори:
— Старите програми се заменят. На тяхно място идват нови. Нищо не е тъй перманентно, както прогресът. Нищо не е тъй перманентно, както промяната…
Гласът продължаваше. Джеймс отдавна бе напуснал помещението.
Инспекторът седеше срещу лекаря, на същия стол, както преди десет дни. Сестрата отвори вратата и в кабинета нахлуха тихи болнични шумове — плъзгане, поскърцване, шепот на множество хора, потракване на инструменти и машини.
— Съпротивлява ли се? — попита лекарят.
— Не — отвърна сестрата. — Беше съвсем спокоен.
— Благодаря — отвърна лекарят. — Нямам нужда повече от вас.
След известно време инспекторът каза:
— Жал ми е за него.
Лекарят посегна към корфорина.
— Жал? У един служител на полицията? Това за мен е ново. Защо?
— Той нямаше никакъв шанс.
Лекарят сви рамене.
— Разбира се, и да беше изпълнил поръчението, пак трябваше да го преориентираме. Но той не го изпълни. Значи не сме нарушили обещанието си.
— Звучи логично. Но все пак нещо куца.
Инспекторът седеше в креслото превит, сякаш го мъчеха болки. После попита:
— А какво ще кажете за това, което ни съобщи?
— Халюцинации — отвърна лекарят. — При това типични за неговото заболяване. Той вижда машините като живи. Приписва им собствена воля, счита, че превъзхождат човека. Илюзии на безумец. Признак на напреднала параноя. Всичко съвпада точно с резултатите от нашия преглед. Няма нищо изненадващо.
Инспекторът въздъхна и стана.
— А как все пак ще обясните промените във фабричното производство? Къде е тук логиката?
Лекарят се усмихна малко самодоволно.
— Не е ли възможно и тук някой… да се е заблудил?
Инспекторът вдигна ръка за сбогом.
— Не, докторе — каза той. Поколеба се и добави: — И не знам дали това не ме радва. — Кимна още веднъж на лекаря и излезе.