— Какво се случва? — прекъсна го нетърпеливо докторът. Инспекторът махна неопределено с ръка.
— Много неща. На много места. На пръв поглед — дреболии. Но като цяло — заплаха: средната скорост на метрото през последните шест седмици се е повишила с двадесет километра в час. Най-новите видеокомбайни работят в продължение на месеци без изключване, а качеството на изображението не мръдва. Материалът на конвейерите е вече толкова здрав, че няма износване. Стъклените стени за сглобяеми жилища са станали абсолютно нечупливи, без да губят прозрачност. И тъй нататък, и тъй нататък. Разбирате ли какво означава това?
— Нима това не са радващи подобрения? Какво лошо намирате в тях?
— Радващи? Може би така изглежда. На пръв поглед. Вие забравяте, че с това се нарушава технологичното равновесие. Но не само това ни тревожи. По-скоро… кой стои зад всичко това? Все трябва да има някой!
Лекарят пребледня.
— Надявам се, не искате да кажете, че отново са се появили анархисти… че те… не, това е невъзможно, нали отдавна преориентирахме всички научни работници…
— Запазете това в тайна! — Мършавото тяло на инспектора леко се напрегна. — Искам да говоря с този човек.
— Моля! — каза лекарят потиснат. Той отвори вратата. Двамата мъже влязоха.
Когато чу шума от отварянето на вратата, Джеймс Форсайт се помъчи да скрие частите от разглобената прахосмукачка под дюшека, но не успя. Изправи се и застана така, че да не ги видят от пръв поглед. Трепереше от възбуда и страх.
Лекарят понечи да каже нещо, но неговият гост го изпревари. И двамата избягваха да гледат към детайлите върху леглото зад гърба на болния: при вида на изкормения апарат и жестоко отскубнатите части — скоби, винтове и висящи жици — ги обземаше ужас.
— Само свалянето на пломбата, дори по невнимание, е наказуемо! И вие знаете това! — каза инспекторът.
Джеймс кимна.
— Бяхте арестуван, защото сте разглобили една пералня.
— Тя беше счупена — каза Джеймс.
— Тогава защо не си взехте нова?
Джеймс вдигна рамене, защото знаеше, че никой няма да го разбере.
— И тъй, защо? Отговаряйте!
— Исках да разбера какво е станало там вътре. Нещо изпука и после спря. Исках да я поправя.
— Да я поправите! — повтори лекарят, като поклати глава. — В мазето ви намерихме сандък с дървени макари, гвоздеи, тенекия и други подобни. Върху един нож за хранене забелязахме драскотини, сякаш сте обработвали с него някакъв твърд материал. Какви са били намеренията ви?
Джеймс сведе очи към пода. Ъглите на устата му хлътнаха още повече.
— Исках да си направя звънец — отвърна той.
— Звънец за вратата? Но във вашето жилище има телефон и видеобокс! За какво ви е притрябвал звънец?
— Да ми дава сигнали за времето, един вид будилник.
Инспекторът го погледна изненадано.
— И каква полза от него? Нали по всяко време може да ви събудят автоматично.
— Не ми трябваше будилник — отвърна Джеймс примирено, — просто ми дойде желание сам да си направя един.
— Дойде ви желание? И затова извършихте престъпление? — поклати глава инспекторът. — Но нека продължим! Тази прахосмукачка! Защо я разглобихте? Не виждам защо ви трябваше това.
— Така е — каза Джеймс, а после извика: — Да, така е, не ми трябваше! Но аз седя в тази килия от шест седмици — без радио, без видео, без каквото и да било списание! Скучно ми е, ако знаете какво е това! И ми доставя удоволствие да надничам в разни апарати. Интересува ме как функционират, с всичките лостове, винтове, зъбни колелца! Какво искате от мен? Така или иначе скоро ще ме преориентират… — Той се хвърли на леглото и се обърна към стената.
Инспекторът го погледна отвисоко.
— Може би ще се отървете без преориентиране. Зависи изцяло от вас, Форсайт.
В продължение на цяла седмица без прекъсване Джеймс Форсайт се скиташе из града, спускаше се с ескалаторите до търговските етажи, носеше се в лифта високо над тесните улици. Все още бе замаян след продължителния арест. Колоните от автомобили по транспортните етажи и тълпите хора по пешеходните прелези го объркваха. Избягваше въздушните таксита и откритите лифтове — след дългия престой в затворено пространство се боеше от виене на свят. И въпреки това новопридобитата свобода му се струваше като изненадващ подарък. Опитваше се да забрави, че я е получил само временно, че ще я загуби, ако не изпълни поставената задача. Надяваше се, че ще се справи, макар да нямаше особено доверие в себе си. Джеймс Форсайт беше слабоват, страдаше често от главоболие и на няколко пъти трябваше да се подлага на терапевтично лечение в еуфориума. Но още повече страдаше от странните наклонности, които го караха постоянно да мисли за разни машини и да си блъска ума как функционират. Той съзнаваше, че това влечение е ненормално. Много пъти напразно бе опитвал да потисне в себе си магическата сила, с която го привличаше забраненото, която никога не му доставяше радост, а само го измъчваше, защото никога не го довеждаше до крайната цел. Щом схванеше смисъла на някое колелце или лост, незабавно възникваха въпроси за по-сложните взаимовръзки, и мисълта, че никога няма да стигне до целта, че никога няма да намери крайно и изчерпателно обяснение, го натъжаваше и обезверяваше. И всичко това ставаше пряко волята му. Той не беше бунтар и още по-малко — герой, а имаше едно-единствено желание — да се освободи от своята мъчителна болест и да не бъде нищо повече от обикновен, верен на законите гражданин.