Сега той стоеше пред вратата на Ева Русмолер, внучка на последния голям физик след Айнщайн — човека, който точно преди осемдесет години се бе отрекъл от науката. Но беше ли удържал клетвата си? Джеймс познаваше страстта, която заниманията с физически опити бяха способни да възпламенят, и се съмняваше дали някой, попаднал веднъж под нейна власт, някога би могъл да се избави от нея. Дали Ева Русмолер щеше да му посочи връзка с някоя тайна организация, с хора, занимаващи се нелегално с наука и продължаващи да работят и до днес над технически задачи? Той почти не се надяваше на успех, но след като всичките му предишни опити бяха излезли несполучливи, трябваше да опита и последната възможност. Полицията му беше дала адреса.
Момичето, което му отвори, изглежда беше Ева Русмолер. Беше стройна, почти мършава, бледа и имаше големи плахи очи.
— Какво обичате, моля?
— Мога ли да поговоря пет минути с вас?
— Кой сте вие? — попита тя колебливо.
Намираха се на терасата на четиринадесетия етаж. Наоколо, но все пак на достатъчно разстояние, за да има усещане за простор, се издигаха и други сгради — жилищни небостъргачи с форма на гъби и фунии, стъпаловидни и ветрилообразни постройки; между тях висяха носещите релси на въздушната железница.
— Няма ли да влезем? — попита Джеймс.
— Не знам… по-добре не… Защо сте дошли?
— Става дума за дядо ви.
Откритото лице на момичето застина, сякаш бе надянало маска.
— От полицията ли сте?
Джеймс не отговори.
— Влезте — каза Ева Русмолер.
Двамата минаха на друга тераса. Седнаха в кресла между две големи овални саксии с декоративни растения.
— Аз не помня дядо си. — Ева му предложи „Корфорин-спрей“, но той отказа. Тя си пръсна една доза във врата и Джеймс забеляза, че целите й ръце чак до китките са в зараснали белези. — И майка ми не е чувала повече за него, откакто изчезна преди петнадесет години. Тогава бях още малка. Но това е влязло вече в десетки протоколи.
— Аз не съм от полицията — каза Джеймс.
— Не сте от полицията? — Тя се изправи недоверчиво. — Тогава какво искате от мен?
— Все пак дядо ви не може да е изчезнал безследно! Той беше знаменита личност, световноизвестен учен. Преди забраната е бил ректор на Института за изследване на мезоните „Юкава“. Всички вестници писаха за отричането му.
— Няма ли да ни оставите на мира? — прошепна момичето. — Никога ли няма да свърши това разследване?! Наистина дядо ми имаше вина. Той изобрети батерията с нулева стойност, мезоноусилвателя, гравитационната леща. Той откри конвекцията в сиаловия слой на Земята и искаше да дълбае шахти, за да получи оттам енергия. Всичко това можеше да има ужасни последици. Но неговите планове бяха унищожени и не се случи нищо. Защо тогава ни преследват поколения наред?
Джеймс съжали момичето, което изглеждаше толкова беззащитно и нуждаещо се от закрила. С удоволствие би се запознал с нея при други обстоятелства. Но сега трябваше да спасява първо себе си.
— Успокойте се! Никой нищо няма да ви стори! А и аз не съм полицай!
— Това е някакъв нов трик, нищо друго.
Джеймс помисли малко.
— Ще ви докажа — добави той. Извади от джоба си запалка — старомодна играчка. Отвори капачето, където се слагаше капсулата с газта, и показа фабричната пломба. След което я скъса. Още няколко ловки движения — и върху масата се изсипаха тръбички, метални пластинки, малко зъбно колелце.
Изпълнено с отвращение, момичето се извърна и едва тогава потръпна уплашено — защото осъзна, че пред нея седи извратен тип, човек, способен на всичко.
— За бога, пощадете ме!