— Ние сме модерни хора. Да се занимаваш с наука е шик. Еснафите ги е страх от всичко — от нови оръжия, от ракети, от танкове. Затова тук е такава скука. Не се случва нищо. Виж, старите физици са били друга работа — с техните напалмови бомби и атомни снаряди. Прави са били: за да се размърда този мръсен свят, трябва да се посрита малко.
Като слязоха още няколко стъпала, те се озоваха в една по-малка зала, която очевидно бе предназначена за спортно-медицински прегледи. Навсякъде наоколо имаше подвижни кардиографи, енцефалографи, осцилографи, пултове за тестове на щангисти, плувци и спринтьори. Големият рентгенов апарат можеше да следи нагледно координацията на движенията на скелета по време на тренировка. По пейките край стената, по лежанките и дори върху командните пултове бяха насядали и клекнали млади мъже между петнадесет и тридесет години, всичките късо подстригани, повечето в сандали и комбинезони от бяла мека кожа. Хори се спря на входа. Когато го забелязаха заедно със спътника му, някои станаха и го потупаха по рамото с поздрав „Хей!“ или „Крейзи!“. Някой подаде на Джеймс бутилка; макар и неохотно, той се принуди да отпие една глътка от мътнобялото съдържание, което миришеше на химия и имаше вкус на лепило.
— Бива си ги момчетата — каза Хори. — Хич не беше лесно да ги събере човек. Най-малко десетина уловихме при малката Русмолер. Мило мишле, но глупаво — щом някой попита за дядо й, звъни в полицията. За малко и ти да й легнеш на съвестта.
Джеймс усети, че му се докашля: от няколко смачкани хартии се издигаше жълт дим. Хори дълбоко вдъхна от дима, който имаше странно въздействие — успокояващо и дразнещо едновременно.
— Хартията е напоена с нещо — обясни Хори. — Не знам с какво. Като вдъхнеш, и ставаш друг човек.
Джеймс видя как неколцина младежи коленичиха край пламъка и надвесиха лица над димните изпарения. Някой подхвана монотонна песен, присъединиха се и други. Постепенно гласовете станаха неразбираеми, жестовете — неспокойни.
Хори също започна да залита замаяно. Ръгна Джеймс в хълбока и извика:
— Чудесно, че си тук! Радвам се, че тъкмо аз те измъкнах. Просто имам късмет. От няколко месеца насам се редуваме на пост. От дълго време никой не се беше появявал!
Той забърбори нещо нечленоразделно. Джеймс също трудно успяваше да запази главата си бистра. Един мършав младеж до него започна да буйства. Изкърти от стената една щанга, предназначена за тежестите на тежкоатлетите, и заудря с нея медицинската апаратура. Полетяха парчета стъкло, от ударите по ламарината се вдигна ужасен шум. Изведнъж Джеймс усети неприятна тежест в стомаха.
— Бива си го тоя — изломоти неразбрано Хори. — Погледни го, съвсем е изкрейзил. Но никой не може да се мери с тебе. Не съм виждал още човек, който да може да направи такова нещо на трезва глава. Знаеш ли, дори аз едва не повърнах, като видях разглобената запалка. Това е просто свинщина, приятел… но така и трябва да бъде: лудост, свинщина — но единствено тя все още може да ни достави удоволствие!
Хори избута Джеймс напред, тикна в ръката му една бухалка:
— Покажи им на какво си способен, приятел! Хайде, покажи им!
Надеждата на Джеймс чрез тези хора да влезе в дирите на техническите нововъведения, които тревожеха полицията, отдавна бе рухнала, сега и последните остатъци от нея се стопиха. Отчаян, той дръпна Хори за ръкава.
— Чакай! Искам да те питам нещо. Чуй ме най-сетне! — Разтърси го, докато Хори накрая не обърна глава към него. — Какво общо има това безобразие с науката? Никога ли не сте помисляли да изобретите нещо? Някоя машина, някой уред, някой инструмент?
Хори се вторачи в него.
— Ама че си смешник! Или се занасяш? Ако много искаш, заминавай оттук в църквата „Асизи“, в клуба на Айнщайн. — Стисна грубо ръката на Джеймс. — Хайде, забавлявай се с нас! Долу тия железарии! — Той изтръгна от нечия ръка бухалка и я стовари върху една блестяща стъклена скала. — Разбивай, троши… Ех, да имах една картечница!
Почти всички около Джеймс бяха обхванати от безумна разрушителна ярост. Удряха капаците на апаратите, избиваха бутоните, трошаха кинескопите. Джеймс усети ужас, повдигаше му се, да, за пръв път наистина му се повдигаше от тези гадни оголени части, вътрешности на машини, които трябваше да изпълняват своите функции тайно от хората, макар да бяха абсолютно необходими. Това, което се демонстрираше тук, беше отвратително, ужасяващо, отблъскващо. Същевременно го обхвана изгарящ срам — срамуваше се, че и той е един от тези побеснели хора. Запита се дали би могъл по собствена воля да участва в тази оргия, да се рови в мръсотията — и не виждаше ясен отговор. Ако беше в друго настроение, ако нямаше поставена цел… Кой знае? Около него вилнееха, звучаха сподавени крясъци, всички рушаха като побеснели в ритъма на песента си… Джеймс почувства как ритъмът увлича и него… Неясно откъде в ръката му се появи една щанга, и той, без да разбира какво прави, замахна с всичка сила…