Джеймс отново се огледа внимателно. Никой не му обръщаше внимание. Богомолците отпред си мърмореха своите молитви. Пламъците на свещите трептяха.
Бързо и решително той скъса пломбата и вдигна капака. Един винт с крилчата глава беше разхлабен. Той го развинти и колелцата на задвижващия механизъм се откриха пред него… там беше и металната пружина, която служеше за отваряне на блендата. Веднага откри и причината за повредата — в свързващия лост между спусъка и пружината бе запречен обикновен кламер. С няколко движения отново сглоби фотоапарата. Натисна копчето… чу се късо изщракване, после още веднъж. Всичко беше правилно — половин секунда време за експониране.
Джеймс постави апарата отново на мястото му. Дали не се отвори някаква врата? Изведнъж проехтя орган, разляха се страстни, тържествуващи акорди. После стана тихо. Джеймс се огледа — на пода се бе отворил някакъв капак, който по-рано изобщо не се забелязваше. Една стълба водеше надолу.
Първите крачки Джеймс направи в мъждивата светлина на свещите. По-надолу гореше матова лампа и той внимателно продължи. Отдалеч дочу приглушени гласове. Тръгна подир шума, стигна до един тесен коридор и вече успя да разбере първите думи:
— …Дивергенция от де е равна на четири пи ро. Дивергенция от бе е равна на нула…
След няколко крачки се озова пред една врата със завеса. Дръпна тежката материя встрани. Посивял мъж в дълга бяла мантия стана от тапицирано с кадифе кресло. Той направи с ръка знак на Джеймс да мълчи и се ослуша. Тук хорът се чуваше високо и ясно:
— …Ротация от бе е равна на единица върху це, отвори скоби, де, точка, плюс четири пи джи, затваряш скобите…
Гласовете замлъкнаха и мъжът се обърна към Джеймс:
— Чуваш ли тези думи, сине мой? Да, чуваш ги, но не ги разбираш. Никой не ги разбира и въпреки това в тях са заложени всички тайни на този свят!
В думите му имаше екстаз, той бе обърнал очи нагоре, така че се виждаше само бялото им. След известно време добави:
— Бъди добре дошъл, сине мой. Аз съм Ръдърфорд. — Той възпря с ръка Джеймс, който понечи да каже нещо. — Мълчи! Твоето светско име не ме интересува. Ти ни намери и сега си един от нас. Ще получиш истинско, изпълнено със смисъл име.
Той взе от една катедра стара, прокъсана книга и я отвори. Джеймс успя да хвърли бърз поглед на корицата: там пишеше „Who is Who in Science“.2
— Следващото свободно име е Дирак. И тъй, ти ще се казваш Дирак. Пази името си чисто и неопетнено. А сега ела с мен. — Без да се оглежда за Джеймс, той тръгна напред към следващата врата.
Сърцето на Джеймс заби учестено. Може би от предусещането, че най-сетне е достигнал целта, а може би — от всички странни събития, в които се бе забъркал. Последва мъжа, който нарече себе си Ръдърфорд, и влезе след него в една зала. Задните редове бяха свободни и те седнаха. Отпред до катедрата стоеше мъж с очила и дълга коса, каквато отдавна вече никой не носеше. Мъжът говореше с плавен, тържествен глас.
— …и затова трябва да се опитаме да вникнем във формулите и знаците, които са ни завещани. Сега ще ви напиша символите, отнасящи се до едно от най-големите чудеса в нашия свят — светлината.
Той се приближи към дъската и написа:
Gz = A.sin2(x-t)
— Моля за минута мълчание, нека опитаме да се задълбочим в смисъла на тази формула.
Всички сведоха глави и освен леки вдишвания и издишвания, не се чуваше нищо друго. След това лекторът отново се изправи.
— Щастлив съм, че днес мога да ви покажа един от онези апарати, с които нашите безсмъртни предци са заклинали силите на природата. Сега можем сами да наблюдаваме чудото. Ще бъдем тъй близо до същността на нещата, както никога досега. Уверен съм, че по такъв начин ще направим съществена крачка към непосредственото й овладяване.
На масата стоеше апарат с размерите на телевизор, поставен в сива кутия; дебел кабел го свързваше с командното табло. От уреда стърчаха два цилиндрични израстъка, наподобяващи цеви на оръдие; те бяха разположени в една хоризонтална равнина, но сочеха в различни посоки. Едната цев се целеше в искрящобялата прожекционна плоскост на отсрещната стена. На мястото, където цевите би трябвало да се пресекат, стоеше стъклен съд с плоски успоредни стени, а зад него имаше огледало.
Лекторът превключи нещо на командното табло. В залата стана тъмно. Чу се леко бръмчене. Още едно превключване. Мъжът провери ъгловите разстояния, погледна визьорния кръст на прицелния механизъм. След това свали капачето от тръбата на телескопа — и блестящ лъч хвърли ослепително бяло петно върху екрана. Колкото по-дълго се вглеждаше в него човек, толкова повече се засилваше усещането, че всички околни предмети потъват назад. Сякаш в пространството свободно се рееше нажежено до бяло облаче, и нищо освен него не съществуваше. Внезапно се чу шум, изщракване. Около яркото облаче се появи рамка, уголеми се и същевременно се промени: сега на стената, или по-точно върху стената, пламтяха цветни ивици, обградени от мекия ореол на падащата светлина. Явлението бе неописуемо красиво — вън от времето, вън от пространството; то не съществуваше материално — може би само в мозъка на наблюдаващите, а може би някъде във вселената…