И тогава вълшебството угасна. Грейна осветлението. Лекторът стоеше до своята катедра, вдигнал ръце. Неговите слушатели също вдигнаха ръце с длани нагоре. Подхванаха лека, тържествено-бавна мелодия: „О, дух, достигащ до познание, ти, единство на многообразието, в което намираш проявление, ние приветстваме всяко твое въплъщение. Привет на теб, велики Нютон!“
Другите повтаряха след него:
— Привет на теб, велики Нютон!
— Привет на теб, велики Лайбниц!
— Привет на теб, велики Болцман!
— Привет на теб, велики Хайзенберг!
Литанията изглежда обхващаше стотици имена. Но най-после дойде краят:
— Привет на теб, велики Русмолер! Да гори вечно твоят огън!
— Да гори вечно твоят огън! — повтори хорът.
Лекторът слезе от подиума, но насъбралите се останаха по местата си. Появи се ропот, усили се, стана по-настойчив. Сега Джеймс успя да различи някои думи:
— Искаме да видим Русмолер! — Неколцина застанаха до желязната врата в десния ъгъл на залата и очевидно се готвеха да я отворят.
Доцентът вдигна повелително ръце:
— Не днес. Той е вглъбен в размишления. Автоматиката няма да позволи да го смущаваме. Може би идната седмица ще има готовност да ни приеме. Нека се радваме на това! А сега си вървете по къщите! Опитайте се да преживеете още веднъж чудото, което имахте възможност да наблюдавате днес, и ще видите как познанието ще ви споходи и ще ви озари!
Това изглежда успокои присъстващите. С тих шепот те напуснаха залата.
— Какво искаха тези хора? — попита Джеймс, когато излизаха заедно с Ръдърфорд от банките.
— Искаха да видят Русмолер, нашия пророк.
Джеймс го погледна със съмнение.
— Тук е неговият гроб?
В очите на Ръдърфорд блеснаха пламъчета.
— Гроб! — Той тихо се засмя. — Русмолер е жив. Да, той е тук, при нас. Истинско чудо!
— Но той отдавна трябва да е прехвърлил сто години!
— Сега е точно на сто петдесет и шест. Така е. Преди никой не доживяваше до тази възраст.
— Но как така…
— Русмолер е просветлен! Той познава не само формулите на физиката и химията, а и тези на биологията и кибернетиката. Той ги е заклел и до днес те продължават да живеят в него. Може да звучи странно, но не излиза от рамките на логиката: в него продължават да живеят всички тайни на естествените науки. Те ще се съхранят през тъмните векове, докато не засияе отново светлината на познанието! Ние сме негови последователи и целта на всичките ни усилия е да се доближим духовно до него, за да може отново да се възроди знанието.
Сърцето на Джеймс заби учестено.
— Мога ли да видя Русмолер?
— Имай търпение до следващата седмица. Не бива да го тревожим!
— Много е важно!
— Следващата седмица! — заяви решително Ръдърфорд. — Имаш още много време — достатъчно време. Ще се напиеш от извора на познанието. А сега ела, ще те представя на Максуел.
Максуел, лекторът, стисна ръката му. Напуснаха залата и влязоха в преддверието. От другите вече нямаше и следа. Максуел свали очилата и разтърка очите си. После извади от една кутийка чифт контактни лещи и ги постави върху зениците си. След това с едно дръпване свали перуката с мека, разбъркана коса. Черепът му бе съвсем гол, с изключение на няколко къдрици на темето. Той въздъхна.
— Изморително е. Това концентриране. Това проникване в неизразими тайни. Но добитото прозрение компенсира всичко. Нашият свят е една илюзия, сине мой, плетеница от знаци и цифри. Пожелавам ти да успееш да проникнеш достатъчно в него, за да прозреш по-дълбоката реалност.
Мрачната обстановка, странните маниери на хората, техните молитви и заклинания объркваха Джеймс, той не успяваше да улови никаква връзка зад всичко това, не виждаше в какво би могла да се изразява тяхната реална дейност. Но въпреки всичко те действаха: той бе видял трептящата в цветовете на дъгата светлинна струя — вмешателство в света на нереалното и неописуемото. Какво бяха в сравнение с това неговите жички и винтове?
Въпреки всичко обаче той не забравяше своята задача. Трябваше да разбере кой се намесва в автоматичното фабрично производство, кой усъвършенства техниката. Дали решението на загадката се намираше тук, при тези мистици? И ако действително откриеше нейното решение, щеше ли да ги издаде на полицията? Колебаеше се, бореше се със самия себе си. И най-после се реши: не, нямаше да ги издаде. Все едно какво щеше да се случи с него: ако тук лежеше зародишът на новото духовно развитие, той не биваше да го задушава. Но дали този зародиш се намираше тук? Още не бе сигурен.