— Ах, бележки! За каква цел и бележки?
Забелязах, че този въпрос го хвърли в смущение. Той опита да го прикрие и отговори:
— Естествено само от чисто литературна, като издател, то се подразбира! При моите далечни пътувания после с кон из Запада аз имах тези бележки при себе си и проверих всичко, което е писано във вашите три тома. Ето защо съм в състояние да заявя, че всичко отговаря, всичко, дори често най-малките подробности.
— Благодаря! — казах сухо, когато той ме погледна по тоя повод, за да разбере дали похвалата ще ми окаже някакво въздействие.
— Само две места — продължи после — не можах да подложа на проверка, защото все още не съм съумял да ги издиря.
— Кои, сър?
— Нъгит Тсил и «Тъмната вода», в която Сантър намира своя напълно заслужен край. Ще отидете ли при сегашното си пътуване до тези места?
— Може би да, а може би не. Но както чувам, отново задавате излишни въпроси, наместо да кажете какво искате…!
Дадох вид, че се каня отново да стана.
— Стойте, останете си на мястото! — викна бързо той. — Та аз веднага си идвам на нещата — или по-скоро въобще не съм се отдалечавал от тях. Исках само да ви покажа, че съм проверил книгите ви и съм намерил за ценно превеждането им на английски.
— Проверил? За тая работа се искат дълги години!
— И ги имаше, имаше ги! — закима той усърдно, без да се усети, че сега аз бях промъкващият се. — Много дълго продължи, преди да успея да се отбия на всички тези места, за които става дума.
— Съгласуваше ли се това с професията ви?
— Разбира се, разбира се. По онова време ние въртяхме голяма търговия с коне, говеда, свине и овце и при нашите покупки се скитахме много по стария Запад.
— Казвате «ние». Значи съдружници?
— Да, но не с чужди хора, а братско съдружие. Бяхме петима братя, ала сега сме вече само двама. Все още правим съвместен бизнес, но вече не с коне и говеда, а с книги. Искаме да откупим вашия «Винету»…
— Само него? — пресякох го посред изречението.
— Да, само него — отвърна той.
— Защо не и другите книги, които все пак са също пътеписи?
— Защото те не ни интересуват.
— Благодаря, не зависи ли в случая повече какво интересува читателите?
— Може да е така, но при нас нещата стоят другояче. Ние искаме само «Винету», нищо повече.
— Хмм! Как си я представяте тази сделка?
— Много просто. Вие ни го продавате с всички права — веднъж завинаги, а ние ви заплащаме — веднъж завинаги.
— Кога ще стане плащането?
— Веднага. В състояние съм да ви издам ордер до която и да е банка. Колко искате?
— Вие колко предлагате?
— Зависи от условията! Имаме ли право да отпечатваме, колкото си искаме?
— Ако се споразумеем, да.
— Или също, колкото малко искаме?
— Не.
— Как? Какво? Не?
— Естествено не! Аз пиша книгите си, за да се четат, а не да изчезват.
— Да изчезват? — попита той с жест на изненада. — Кой ви каза, че ще изчезнат?
— Никой наистина още не го е казал, но вие все пак споменахте за правото да отпечатвате толкова малко, колкото ви е угодно.
— Естествено. Ако видим, че книгите не намерят отглас на английски, то ще се откажем, разбира се, да ги печатим. Тези неща са си ясни от само себе си!
— Сериозно ли го говорите?
— Да.
— Кажете, вашето пътуване до Германия и Дрезден имаше ли и друга цел?
— Не. Нямам причини да крия, че дойдох отсам океана само заради тези ваши три книги.
— В такъв случай съжалявам, че сте направил пътуването си напразно. Вие няма да получите книгите.
По време на тези думи аз се бях изправил. Той също се надигна от креслото. Не беше в състояние да скрие обхваналото го голямо, напълно неочаквано разочарование. Погледът му стана боязлив, а гласът вибрираше, когато запита:
— Правилно ли да ви разбирам, сър? Вие не искате да продадете «Винету»?
— Поне не на вас. Аз не давам книгите си за превод поотделно. Който желае една или няколко, той е принуден да вземе всички.
— Но ако аз сега ви заплатя за трите тома толкова, колкото искате за всички?
— И тогава не.
— Та нима сте чак толкова богат, мистър Май?
— Не, в никакъв случай. За богатството при мен дума не може да става. Нямам нищо, освен моите добри, стигащи точно колкото за мен и целите ми средства, повече нищо. Но това ми е напълно достатъчно. И ако вие наистина познавате моя разказ «Винету», то ще знаете, че аз изобщо не се стремя към богатство, а към по-високостоящи, ценни блага, с които искам да радвам и дарявам моите читатели. Ето защо е необходимо книгите ми да попадат при подходящи издатели, а че вие не сте такъв, в това току-що се убедих.