Съпругата ми видя и разбра, че решението ми е непоклатимо. Стана й жал за янкито. Той стоеше пред нас с физиономията и стойката на човек, над главата на когото е надвиснала непредотвратима беда. Колебаеше се да приеме решението ми като моята последна дума. Направи възражения. Приведе доводи. Даде обещания, но напразно. Накрая, когато нищо не помогна, каза:
— Въпреки всичко аз не губя надежда, че все пак ще получа «Винету» от вас. Виждам, че мисис Май е по-благосклонна от вас в това отношение. Посъветвайте се с нея, а аз междувременно ще говоря с брат си, който все пак ми е съдружник.
— Да не би да се каните в такъв случай наново да прекосявате океана? Това би било също така безполезно, както сегашното ви пътуване — заявих аз.
— Няма да е нужно да идвам насам, защото нали вие, както чух, ще дойдете в най-скоро време при нас. Дайте ми някакъв адрес там, определете ден и аз ще се явя.
— И това не би имало успех — уверих го.
— Бихте ли могъл още отсега да знаете? Не е ли възможно след едно обсъждане с моя брат да съумея да ви направя предложение, което да отговаря на вашите цели и желания по-добре от днешното?
Почувствах как вътрешно трепери, да не би и сега да бъде отблъснат. И аз изпитвах състрадание, ала не биваше да отстъпя на това чувство господството над моите решения. Херцле ме обсипваше с умоляващи погледи, а след като и те не проявиха желание да въздействат достатъчно бързо, улови ръката ми. Тогава казах:
— Добре, тъй да бъде. Нека си дадем време за размисъл! Съпругата ми никога не е била с мен в Америка. Особено пък Ниагарския водопад очаква да види. Така че ние ще пътуване от Ню Йорк с параход по Хъдзън до Олбъни и оттам с железницата до Бъфало, откъдето до водопадите остава само един час. Ще отседнем в Ниагара- фолз от канадската страна и по-точно в хотел «Клифтън», където аз…
— Зная го, много добре го зная! — прекъсна ме той. — Човек може да намери там много добър подслон. Един хотел от първа класа, тих, изискан, съоръжен с всички достижения на новото време и…
— Well! — пресякох излиянията му, за да спестя похвалите, с които единствено себе си искаше да представи в светлина. — Щом ви е известен, толкова по-добре. Та тъй, ние ще се намираме там.
— Кога?
— Това сега още не знам. Най-добре ще е да поддържате връзка с управата на хотела, та веднага да ви известят за нашето пристигане.
— Правилно! Това е най-доброто и така ще сторя!
Нещата останаха такива. Имаше още няколко учтиви прощални думи и визитата — тя бе от далеч по-голяма важност, отколкото си мислех в момента — приключи.
Нямаше как Херцле да е изцяло доволна от мен. Тя е много склонна към милозливост и състрадание и боязливият, измъчен поглед на този мъж нямаше да може в продължение на дни да излезе от съзнанието й. Тя беше на мнение, че не съм бил достатъчно учтив и съм се държал отблъскващо с него.
— Защо постъпи така? — попита.
— Защото той ме излъга — отговорих аз. — Защото не беше открит и честен. Знаеш ли кой е?
— Да.
— Е, кой?
— Един от двамата останали синове на онова злочесто семейство, чийто всички членове са се самоубили.
— Да, той действително е това, но същевременно и нещо друго. Той не се казва Ентърз.
— Мислиш, че носи фалшиво име? Значи го смяташ за мошеник, някакъв аферист?
— Не. Точно защото е честен мъж, не носи истинското си име. Той се срамува от него. Предполагам дори, че единствено трите тома «Винету» са причина да се отрече от името си.
Тя беше толкова смаяна от изявлението, че забрави да подеме въпросите си. Ето защо продължих невъзмутимо:
— Считаш ли за възможно да съм убеден, че знам истинското му име?
— Кажи го! — подкани тя.
— Този човек не се казва другояче, а Сантър.
Изумена до краен предел, тя нахвърли на един дъх въпросите:
— Кой Сантър имаш предвид? Убиецът на бащата и сестрата на Винету?
— Да. Мъжът, който беше при нас, е негов син.
— Невъзможно, невъзможно!
— Напротив, напротив!
— Докажи!
— Това всъщност изобщо не е нужно. Ти би трябвало да го отгатнеш също така бързо и лесно, както аз.
— Наистина ли? Досега разбрах единствено, че го смяташ за лъжец, защото се нарекъл Ентърз, вместо Сантър.
— Колко погрешно от твоя страна, колко погрешно! Ако моите изводи се изграждаха само върху този пункт, то щях да съм един лош следотърсач, един грийнхорн, един Ханс Танс, и вдън земя да потъна от срам пред логиката си. Но аз ще те помоля да помислиш например върху факта, че той си е назначил специален четец, за да може да си вземе веднага бележки. Колко дълго според теб го е вършил?