— Една порядъчна редица от години. Та нали самият той го каза.
— Хубаво! И за какво ги е правил тези бележки?
— По чисто литературни причини, за издателските цели. Той и това сам каза.
— Много правилно! И тук се крие лъжата, от която започва следата, водеща до неговото истинско, същинско име. Той самият призна, че по онова време е бил едър търговец на добитък за клане, а ти много добре знаеш кога е престанал да бъде такъв. Или не?
— Напротив. Той е продал предприятието едва миналата година. Казал го е вчера на лекаря.
— И при все това още преди толкова години едни чисто «книгоиздателски» бележки? Вярваш ли го?
— Не! Сега вече не! Ей, сега и на мен започна да ми просветва. Може би никак не е вярно дори и че бил издател!
— Не му и хрумва! Но с тази мисъл ти заставаш редом с мен на вярната следа! Размисли следното: Едва чул при някакъв познат за моя «Винету» и си назначава специален човек да му превежда и чете на глас повествованието. Приемливо ли е, че той е присъствал у този познат при четенето на всичките три тома?
— Разбира се, не.
— Такова е и моето мнение. Той е чул само малка част. Щом веднага след това си е взел нарочен частен преводач, за да се запознае на четири очи с цялото произведение, то тази малка част трябва да е била от извънредно голяма важност за него, трябва да е грабнала и потресла някое кътче от неговия най-дълбок душевен мир. Или пак ще си помислиш, че тази важност е била «чисто литературна, издателска»?
— Не.
— Или комерческа?
— Също толкова малко. Тя е била, както правилно предполагаш, психологическа, душевна.
— С други думи казано, тя се е отнасяла до неговия вътрешен живот, неговия частен живот, неговия семеен живот, следователно и до неговите семейни отношения. Той си е правил по време на четенето записки. Защо и с каква цел? Как ли не само за да не забрави нещо! Онова, което разтриса душата, човек запомня и без бележки. Той призна, че тези записки му се видели «необходими», и в неговите проучвания из Запада години наред му служили като водач…
— Да не би заради безследно изчезналия баща? — подхвърли бързо Херцле.
Аз кимнах и отговорих:
— Хей, това беше умно, много умно! Да, действително заради безследно изчезналия баща! Аз се канех да ти приведа още няколко довода и заключения, за да ме разбереш, но тъй като ти сама стигна до главния резултат, то това вече не е необходимо, поне засега. Искам само да ти обърна внимание на настойчивостта, с която той опита да научи разположението на двете места, които, както се изрази, «все още не съумял да издири». Имам предвид Нъгит Тсил и «Тъмната вода».
— Задължително ли е тази настойчивост да е свързана единствено със Сантър?
— Да.
— Не с някоя друга личност? Не и с нъгитс?
— Не. От личностите само аз мога да бъда взет под внимание, защото всички други са второстепенни или мъртви, а да се допусне, че той години наред е изследвал Запада тъкмо заради мен, би било смешно. Та нали с днешната си визита доказа, че твърде добре знае как бързо и лесно да ме намери. А що се отнася до нъгитс, нали все пак е прочел, че те са изчезнали завинаги и никой вече няма да ги намери. И тъй, по отношение събитията в Нъгит Тсил и при «Тъмната вода» само две личности заслужават внимание — Сантър и аз. Аз обаче отпадам, следователно остава единствено Сантър. И сега внимавай, Херцле, идва главният довод, на който се опирам! Така нареченият мистър Ентърз иска да купи моя «Винету». С каква цел? Да не би, за да го преведе, отпечата и разпространи?
— Не, а за да попречи разказът да се появи там на английски. Тук си имал право. Това си пролича от думите на този човек и особено от страха, който не съумя да прикрие, когато въпреки очакванията си разбра, че няма да получи книгите. Хората отвъд океана не биваше да се запознаят с миналото и делата на неговия баща.
— Да. Ето това тъкмо възнамерявах да заключа, а ти превари логическия ми извод. Само че за мен той е факт, в който ни най-малко не се съмнявам. Човекът си мислеше, че ще може да ни натъпче един джоб долари, макар да би трябвало от «Винету» да знае, че на такава стръв аз не отивам. Неговото посещение и предложението му бяха всъщност едно оскърбление, изискващо съвсем различен отговор от този, който дадох аз.
— В такъв случай сега сигурно ми се сърдиш?
— Да ти се сърдя? За какво?
— Че не те оставих да го отпратиш окончателно, ами те накарах да му позволиш още една среща.
— О, не! Аз няма да се оставя да бъда повлиян дори от теб, да продам някое висше, етично благо за презрян метал, а ти, ти би била последната от всички, която би поискала от мен такова нещо. Ако се съгласих на срещата при Ниагара, то е защото имам много основателни причини да не изпускам отсега нататък от очи двамата братя Ентърз или Сантър. Нали знаеш, че е привичка на опитния уестман никога да не допуска опасни хора да му се явят в гръб.