И както го мислехме, така стана. Не мина много време и те се появиха. Луната се бе изкачила високо на небосвода. Ние веднага познахме онзи, който идва при нас. Те си говореха, разхождайки се напред-назад. По-късно седнаха, и то точно край масата, която стоеше вън в нашия ъгъл. Бях я изнесъл, за да мога да пиша. Чувахме и разбирахме всяка тяхна дума, макар предметът на разговора в началото да не ни интересуваше. Сетне настъпи пауза, която единият от тях — онзи, когото още не познавахме, значи Себюлън — прекрати с възгласа:
— Неприятно! Крайно неприятно, че трябва да се заседяваме толкова дълго тук! Може да минат и седмици, преди онези да дойдат!
— Определено не! — отговори Хариман. — Нали все пак ще трябва да дойдат тук, преди да посетят издателите. Всеки ден може да ги доведе.
— И ти си оставаш верен на намерението?
— Да. Бъди честен! Този човек наистина не се отнесе много добре с мен, ала ние не бива да излезем насреща му с нечестност; с такова впечатление ме остави да си тръгна. А за съпругата му почти мога да кажа, че я обикнах. Би ми било направо болно за нея, ако съм принуден да постъпя непочтено.
— Pshaw! Почтен! Какво значи почтен! Човек трябва да бъде почтен най-напред към себе си. И ако ние искаме да направим сделката, трябва умно да подхванем…
— Пет! Тихо! — предупреди другият.
— Защо?
— Старият може да чуе.
При тези думи той посочи нашата врата.
— Старият? — запита Себюлън. — Нали знаеш, че всеки ден той седи точно до полунощ в читалнята и после чете до един часа в стаята си. Вътре не свети, значи е още долу.
— Въпреки това! Пък и съм уморен. Отивам да спя. Утре рано заминаваме за Торонто и ще се върнем едва вдругиден. Трябва да сме отпочинали. Хайде!
Те станаха от масата и тръгнаха към тяхното помещение. Не беше много онова, което научихме, но сега поне знаехме, че Хариман Ф. Ентърз има почтени намерения спрямо нас, и хранехме увереността, че скоро вероятно ще прозрем и Себюлън Ф. Ентърз, неговият брат.
Когато на следващото утро слязохме долу за закуска, келнерът ни уведоми, че двамата ни съседи още рано-рано са напуснали хотела и дали разпореждане, ако пристигнат мисис и мистър Май, да им се каже, че братя Ентърз са заминали за Торонто и едва утре вечер ще могат да се върнат. Той направи едно презрително движение и прибави:
— Раудиз, ето какви са тези двама Ентърз! Направо ни излагат. Сигурно и ония мисис и мистър Май от Германия, дето ще ми търсят такива типове, няма да им е мястото при нас. Никакви стаи няма да получат!
Колко добре, че бях вписал друго име! А и забележката на келнера предупреждаваше за предпазливост, макар рауди наистина да е брутален, но не задължително лош човек.
В „Клифтън хауз“ има само единични, а не дълги, общи маси. Най-приятно човек може да седне и се нахрани на една дълга, граничеща с голямата зала веранда, която е широка колкото да побере две редици маси. Оттук има великолепен изглед към водопадите. Ние си избрахме една от тези маси и решихме да си я ангажираме. Когато попитахме келнера дали това би могло да стане, той отговори:
— Обикновено не, но за мисис и мистър Бъртън може. Аз ще се погрижа. Всъщност най-добрата маса би била не тази, а най-задната, защото човек могат да го зяпат, слушат и да му досаждат само от една страна. Но тя вече е запазена за двама джентълмени. На тях човек не може да откаже желанието.
Дотук бе говорил с обичайния разговорен тон. Сега обаче добави със снижен глас:
— Те заплащат всичко само с нъгитс! Дадоха на съхранение цяла тежка кесия със златни зърна!
Мнозина от идващите се запътваха да седнат на тази маса, ала им бе отказвано, докато почти към края на закуската видяхме да идват двама мъже, които веднага привлякоха всички погледи. Бяха приблизително на една и съща възраст и индианци. Високи, широкоплещести, с резки, но благородно изрязани черти, те вървяха към споменатата маса бавно и с достойнство, привидно без да обръщат внимание никому, и седнаха там. Не бяха облечени по индиански, а носеха изискани платнени костюми и косите им бяха подстригани като на другите хора. Но човек спокойно можеше да приеме най-високия облог, че те на седла, по саваните и между колосите на Скалистите планини ще изглеждат още по-властно, отколкото тук. Въпреки тъмния слънчев загар лицата им показваха видима следа от онзи лъх, свойствен само за хора, склонни към дълбоки размишления и свикнали да насочват тези мисли към по-възвишени пътища. При такива личности обикновено се говори за одухотворени лица, за одухотворени черти и въздействието на тази одухотвореност е толкова по-голямо, толкова по-дълбоко и толкова по-трайно, ако същевременно погледът на очите засвидетелства онази тежка меланхолия, онази душевна скръб, присъща за отлитащи години, отиващи към края си дни и умиращи народи. Тази тиха и все пак високо говореща елегия на очите беше налице при двамата индианци.