— Трябваше ли да го знаят? Нуждаем ли се от тях? — попитах. — Аз имам навика да не прехвърлям на другите онова, което мога сам да свърша.
— Мислиш, че можеш да се оправиш сам?
— Да.
— С всичките тия четири хиляди неприятели?
— Да.
Той ме изгледа вторачено, поклати глава и продължи:
— Сега проумявам във Винету нещо, което не можех да проумея, когато беше още жив, а именно неговото неизразимо доверие в теб. Днес самият го изпитвам това доверие. Та кажи сега, какво мислиш да предприемеш срещу всичко, което ни грози?
— Най-простото, което може да съществува — ще им преградя пътя в пещерата! Ще ги затворя после в Долината на Пещерата, докато се принудят да молят за милост от глад. Ще взема вождовете им в плен, за да ги използвам като заложници. Колко въоръжени "винетуси" имаш на разположение?
— Днес над триста. До утре могат да станат петстотин, а по-късно и повече.
— Това е предостатъчно. Засега ще се нуждая може би само от двадесет и към тях нашия верен Инчуинта. Сега отивам вкъщи да се преоблека, понеже още нося индианското облекло. После ще дойда пак и ще се спусна с тях оттук в пещерата, за да поставим по такъв начин сталактитите, че като дойдат двамата медицинманери с отрядите си, да не могат да се оправят.
— А ако все пак открият пътя, който се тъкмиш да скриеш от тях? Ако отстранят камъните, както си ги отстранил ти?
— Това би могло да стане най-много на широкия път, чийто изход при Воаловия водопад аз обаче така ще препреча, че да не могат да излязат. С това за днес и утре всичко ще е подготвено. За затварянето на враговете в долината има време и другиден.
Наканих се да си вървя, ала Херцле тепърва имаше да уреди още нещо. С други думи, помоли стария Пазител на Великата медицина за разрешение утре да го фотографира. Кажи-речи се изплаших. Това беше дързост, каквато аз никога не бих си позволил. Но той се усмихна добродушно и попита:
— Мога ли да знам за кого или за каква цел ще е предназначена снимката?
— Това е тайна — отговори тя с неотслабваща дързост. — Но една мила, добра и много полезна тайна, която ще достави голяма, много голяма радост.
— В такъв случай ми е невъзможно да отхвърля на скуав на моя брат Шетърхенд нейното "Мило, добро и много полезно" желание. Нека дойде, когато поиска — аз съм готов.
Когато си тръгнахме, аз я попитах за каква цел й е необходима фотографията. Тя отговори:
— Кажи, кой е меродавната личност тук на Маунт Винету — ти или Тателах Сатах?
— Напълно естествено той!
— Хубаво! Той се задоволи да пита, без да получи отговор. Ти повече ли искаш от него?
— Да.
— С какво право?
— Кажи, кой в нашия брак е меродавната личност — аз или Тателах Сатах?
— Напълно естествено той! — засмя се тя.
— Well! При това положение съм принуден да се откажа! Аз съм победен! Можеш да си запазиш тайната!
— И сега ще сляза с теб в пещерата?
— Не.
— Защо не?
— Първо, там долу няма да си от полза, и второ, аз вече не съм достатъчно меродавен да ти изпълня това желание. Не мога да сторя за теб нищо повече, освен да ти кажа "лека нощ".
— Което ми нанася тежко оскърбление! Знаеш ли, предпочитам да споделя с теб фотографската си тайна и да имам правото после да те придружа. Защото няма да мога да заспя, знаейки, че ти си долу.
— Добре! Съгласен! И тъй? Тайната?
— Искам снимката на нашия прочут стар приятел за прожекционния апарат.
— По кой начин?
— Нали вечерта образите на двамата художници трябва да се появят на водопада от двете страни на паметника. Аз имам същата идея за нашия възнасящ се Винету със снимките на Тателах Сатах и Марах Дуримех от двете страни. Какво ще кажеш?
— Идеята е добра, много добра. Но ще имаш необходимост от разните му там апарати, лещи…
— Което е налице, всичко е налице! — пресече ме бързо тя.
— Къде?
— При инженера, с когото вече говорих.
— Мислиш ли, че ще го стори?
— С удоволствие!
— И нищо няма да издаде преждевременно?
— Определено нищо! Гарантирам.
— В такъв случай съм съгласен.
— И сега ще ме вземеш в пещерата?
— Да. И бездруго сега съм задължен да сторя всичко, което заповядаш!
Когато отидохме след известно време отново при Тателах Сатах, Инчуинта вече стоеше в готовност със своите двадесет мъже. Бяха снабдени с няколко инструмента и достатъчно факли. Отворихме плочата на стълбището и слязохме в ходника, който ни поведе надолу. Със стигането си там навестихме най-напред мястото, където тесният път се отклоняваше от широкия. Тук си бяхме разчистили пространство, отстранявайки сталактитите. Сега те бяха отново донесени и поставени на предишните им места, домъкнахме и множество други късове, които натъкмихме по такъв начин, че вече бе невъзможно да бъде открита маскировката на пътя. От горе до долу ходникът бе изцяло запълнен; и то по такъв естествен начин, че мисълта за изкуствено вмешателство изглеждаше изключена.