По време на тази работа аз огледах мястото, което преди ми се беше сторило подозрително. Вместо една пукнатина по тавана вече имаше няколко. На пода лежеше цял куп нападали каменни отломъци. И дъжд от стрит варовиков синтер се процеждаше непрекъснато от зеещите цепнатини. От време на време се чуваше тих, но остър режещ шум, както при триене на две парчета стъкло. Звучеше злокобно. Тук и там някъде си, където човек не би могъл да надникне, нещо прокънтяваше, сякаш скалите пращят и падат от високо камъни. Всичко това пораждаше несигурно, тревожно чувство. Трябваше да полагам големи усилия, за да остана мирно и тихо на мястото си. Гнетеше ме постоянната тревога, че из един път ще бъда смазан, и бях радостен, когато най-сетне работата ни приключи, и можехме да се отдалечим. И същото се отнасяше не само за мен, защото Херцле каза, докато вървяхме:
— Слава Богу че отмина! Такова безпокойство изпитвах напоследък.
— Защо? — попитах.
— Защото нещата изглеждаха така, като че всичко тук ще се срути!
— И ти ли си имала това чувство?
— Още с идването ни. Не ти казах нищо, за да не те тревожа. Какво има горе над нас?
— Най-вероятно тежката статуя на Винету. Поне аз така мисля. Не мога точно да кажа. Тогава тя извика:
— Ей, тя се проваля!
— Тихо, тихо! Никой не бива да го чуе!
— Значи затова, затова стои наклонена?
— И се накланя все повече и повече!
— Смяташ ли катастрофата за възможна?
— Почти неминуема!
— Кога?
— Времето не може да се определи. За да може човек да го стори, трябва внимателно да изследва скалната подложка. Но се надявам това да се случи едва по-късно, не още през тези дни.
Де да знаех колко скоро предстоеше ужасяващото събитие, нищо нямаше да може да ме възпре да предупредя очакваните тук четири хиляди воини. Върнахме се по тесния път до мястото, където се отклоняваше стръмната пътека за Дяволския амвон. Маскирахме и барикадирахме и този проход така, че на никой не можеше да хрумне да търси тук някакво скрито отклонение. Продължихме после нагоре до започване изкачването към пасифлорното помещение. Преградихме и тук също така старателно, но не отдолу, а отгоре — та нали трябваше да се намираме зад преграждението, за да можем да се върнем в Замъка. Когато стигнахме там, зората наближаваше да се сипне. Тателах Сатах не беше тук. Затворихме тайното стълбище и се разделихме с индианските си придружители, за да си приберем вкъщи и поспим няколко часа.
Когато се събудихме, Инчуинта вече стоеше в очакване да доложи, че братя Ентърз са отдавна тук и желаят да говорят с нас. Казахме му да ги доведе и ги посрещнахме радушно. Те изглеждаха смутени. Не знаеха как да започнат. Тогава аз ги улесних с въпроса:
— Идвате да ни кажете, че тази вечер трябва да умрем?
Сега се изплашиха, ала аз спокойно продължих:
— Двамата шамани са избягали. Те възнамеряват да доведат четирите хиляди врагове през пещерата, за да ни нападнат. Работниците имат готовност под предводителството на Нигъра да се присъединят към тях. След като пристигнат зад водопада, червените ще дадат сигнал с изстрел. Веднага щом се разнесе изстрелът братя Ентърз трябва да убият мен и жена ми, а работниците да се нахвърлят върху вождовете и другите наши приятели!
Те ме гледаха вторачено и безмълвно. Не казаха изпърво нито дума, толкова голямо бе изумлението им.
— Е? — попита Херцле. — Как ви се харесва тая работа? Признавате ли, или ще го оспорите?
Тогава Себюлън отговори:
— Да оспорим? Не! Та нали дойдохме тъкмо това да ви кажем и да ви предупредим. Само сме смаяни, че вече знаете всичко. И то така точно! Пък трябваше да бъде най-дълбока тайна!
— Тайна! Pshaw! — намесих се аз. — Всяко важно нещо ние винаги знаехме навреме, и то много по-добре от вас. Навярно сега най-сетне сте го проумели! И ние го знаем. Знаем дори че решихте снощи в кантината, когато Тусага Сарич и Токайхун си бяха заминали, да дойдете тази заран тук и да ни разкажете всичко.
— Как е възможно? Не сте могли все пак да се сврете под масите или столовете!
— О, не! Изобщо не бе необходимо да се подхвърляме на такива неудобства! Хората, явяващи се наши неприятели, ни го разказаха сами. Бъдете радостни, че имате честни намерения! Защото ако не беше такъв случаят, вие тази вечер щяхте да сте първите, паднали под нашите куршуми.