Не ми е позволено да давам описание на апарата, но мога да уверя, че когато Младия орел ни обясни всичко, ние двамата — Тателах Сатах и аз, до такава степен се бяхме убедили в сигурността и надеждността му, че у нас веднага се породи желанието час по-скоро да се възползваме от него.
— И той лети, лети! — увери Паперман. — Аз лично го видях!
— Кога? — попитах.
— Заранта — отговори, — когато всичко живо още спеше и бяха налице само първите следи на зората. Защото никой не биваше да види. Аз дойдох горе да помагам. Тогава Младия орел се качи на седалката и издърпа някаква жица. Веднага нещо в двете тела оживя. Птицата започна да диша. Още някакъв тел и опашките се разпериха. Крилата се раздвижиха. Два, три маха и птицата се издигна. Напусна покрива на кулата и полетя в простора, високо над равнината. Изкачваше се все по-високо и по-високо, направи завой, понесе се обратно и се спусна плавно, без удар, отново на покрива.
— И това е вярно? Наистина вярно? — попитах Младия орел.
Той ми кимна усмихнато. Усмивката не беше горда; но безкрайно щастлива! Тателах Сатах зарея от покрива поглед към далнините.
— Елате! — прозвуча едва след дълго от устата му. Той тръгна по стълбите да слезе от кулата. Като се озовахме долу, ни поведе през високостеблената гора. Крачеше начело, а ние го следвахме. Никой не продумваше. Заведе ни до едно място на планината, от което можехме да погледнем насреща към езерото и надолу към Воаловия водопад. От другата страна на езерото се извисяваше възбог катедралоподобният, главен масив на Маунт Винету, а зад него се виждаха могъщите купени на съседните гиганти, сред които един така гордо и стръмно възвишаваше своя връх, така остро и отвесно, сякаш никога не би позволил на някое човешко същество да стъпи на връхната му част. Посочвайки към него, старият каза:
— Това е Планината на кралските гробове. Преди расата на индианците да се разпадне на незначителни племена, тя е била управлявана не от малки вождове, а от могъщи императори и крале, и всички те били погребвани на лежащата високо над облаците платформа на тази планина. Гробовете са иззидани от камък. Всички заедно образуват един мъртъв град с улици и площади, по които няма следа от живот и движение. Те съдържат не само тленните останки на покойните владетели, а във всяка гробница лежат — непокътнато съхранени, в златни сандъци — книгите за всяка година от управлението на този, който тук е намерил своето последно жилище. Тук следователно са погребани не само всички велики владетели на червената раса, а цялата нейна история и всички преписки и документи от нейното дълго, хилядолетно минало. Но никой не може да се добере до тях. Никой не може да се изкачи горе. Когато последният крал бил погребан, хората унищожили скалния път, който водел нагоре до кралските гробове, така че за никой смъртен вече не било възможно да стигне до тях. Трябва да има наистина някаква стръмна съседна пътека, която не била унищожена навремето с него, ала никой досега не е съумял да я намери. В една от най-старите ми книги е записано, че съществува ключ за тази пътека, но той се намира високо горе на Планината на медицината, точно в подножието на последната, най-висока скална игла, под един камък с формата на половин кълбо. "Младия орел", когото червените мъже от дълги, дълги години чакат, ще прелети — както пише на кожата на големия боен орел — три пъти около планината и ще спре при този камък, за да го вдигне и извади ключа. Удаде ли се това, то Планината на кралските гробове ще може да бъде изкачена и хрониките и документите на отмрелите престари времена ще могат да надигнат своите гласове, за да разбулят тайните на своето минало.
Той погледна нагоре към онази скална игла, в чието подножие би трябвало да лежи ключът. Погледна и насреща към планинския купен, на който лежаха погребани червените императори и крале. После продължи:
— Всичко това знаех. В гърдите ми се бе обединил целият палещ копнеж на нашата раса. Седях си пред вратата и ето че пред нозете ми се приземи от високите простори дръзкото момче, принудило могъщата птица да го принесе над бездната на смъртта отсам на сигурната земя. От този момент то бе наречено Младия орел. То ли беше предвещаният, предизвестеният? Вярвах в това. Взех го при себе си. Възпитах го. Беше сродник на моя Винету. Заложих в сърцето му копнежа да се научи да лети. Когато чух, че в Калифорния са направени първите летателни опити, реших да го пратя при бледоликите, за да научи летенето от тях. Той отиде и стори каквото бях желал така силно от него. Сега се върна. Твърди, че е станал летец. Казва, че бил изобретил някакъв собствен орел, на чиито криле човек можел да разчита. Аз му вярвам, защото той е моят пръв и най-старши винету и никога от устните му не е излизала някоя невярна дума. Въпреки това го питам днес, сега, в този важен миг: Решаваш ли се да полетиш там нагоре и погледнеш дали наистина е налице камъкът, под който е скрит ключът към гробовете на кралете?