Выбрать главу

— Олд Шетърхенд! — извика старият Тангуа, който едва сега ме видя и разпозна.

— Да, аз съм — отговорих високо.

— Идвам да ви съобщя нещо важно, за да не чакате напразно. Знаете, че Нигъра, вашият съюзник, избяга?

— Знаем — отговори Токайхун. — Но той не е наш съюзник.

— Такъв е! — заявих аз. — Снощи стоях до отворения прозорец на кантината, когато обсъждахте с него и двамата Ентърз плана за тази вечер!

— Уф, уф! — извика той уплашено. Аз продължих:

— Сега Ентърз са мъртви, мъртъв е и той. Олд Шуърхенд и Апаначка го застреляха!

— Уф, уф! Уф, уф! — прозвуча наоколо.

— А Пида, който е яздил към Долината на пещерата, за да поведе четирите хиляди сиуси, юти, кайови и команчи през пещерата към водопада, няма да дойде да ни нападне. Ние му преградихме пътя и ще го вземем в плен с всичките му воини.

— Уф, уф!

— А комитетът ви е разпуснат! Братя Ентърз ми донесоха подписания от вас документ. Цялата ваша шашма и домогването ви до моя живот са ми известни! Наказанието ще последва! Вие сте пленени! Мястото е обкръжено от нашите "винетуси". Те имат заръка да не ви пускат. Всеки, който се осмели да избяга, ще бъде мигновено застрелян!

Сега вече никой не отговори с възглас. Бяха изплашени до смърт. Четиримата "господа от комитета" също се намираха тук с тях. И те останаха притихнали. Никой от тях не продума. В този момент земята под нас като че се залюля. Почувствах го и чух едно късо, но остро хрущене и вибриране под себе си. Трябваше да побързам да се махна оттук.

— Чувате ли? — попитах. — Това беше гласът на пещерата, в която се намират вашите нещастни воини! Те са изгубени!

След тези думи слязох незабавно от амвона и побързах да отида там, където ми бе мястото. Всеки се беше изплашил от разлюляването на земята. В този миг прозвуча силният глас на Олд Шуърхенд. Заповяда да се започне осветяването. Инженерът се подчини и включи прожекционния апарат. Статуята на Винету се освети като ден и от двете й страни се появиха върху огледалото на Воаловия водопад многократно увеличените лица на Янг Шуърхенд и Янг Апаначка. Дали Олд Шуърхенд беше очаквал акламации? Не последваха никакви. Всеки остана смълчан. Лишената от глава статуя не направи ни най-малко впечатление, а портретите на двамата млади художници имаха толкова малко характерност и толкова малко духовност, че всекиму бяха напълно безразлични. Стигнах сега до моя амвон. Дадох знак на присъстващите да не вземат да се разприказват високо и попитах тихо:

— Чухте ли всичко?

Те кимнаха.

— Също треперенето на земята?

— И това — отговори Херцле шепнешком и с ръка на устата, за да задържи звуковите вълни да не тръгнат по пътя към елипсата.

— Катастрофата май не иска да чака — продължих. — Предполагам, вече се започна!

Отново се прогърмя в земята. Някъде като че нещо се срути. Тогава гласът на Олд Шуърхенд проехтя за втори път. Инженерът изключи апарата и завъртя дръжката на електрическия превключвател, фотосите изчезнаха, затова пък започнаха да светят всички осветителни тела — големи и малки, от най-малката ференова крушка до огромните кълба горе по устремилите се нависоко пилони. Но и това не направи никакво впечатление. Светлината беше студена, а каменната статуя си остана все същата. Хората я бяха видели през деня и сега не виждаха нищо друго.

И все пак! Аз я видях другояче, аз! Видях, че още повече бе политнала на една страна, и то значително, толкова значително, че Херцле сграбчи изплашено ръката ми и нашепна:

— За Бога! Тя рухва, тя рухва, статуята! И едва го беше казала, под нас се затътна, забумтя, загърмя. Статуята се наклони наляво, залитна напред и се изви надясно. Под нас се разнесе гръмотевица… грохот, целият свят се канеше да се продъни…

— Бягайте, бягайте! Спасявайте се! — зареваха работниците, като се втурнаха от статуята.

Едва бе станало това и последва едно неописуемо бумтене, едно трополене, пращене, трещене, гърмене, експлозии, екот, бучене, тътнеж… Земята се разтвори. Зейна бездна. Статуята се завъртя бавно около себе си с целия колосален постамент и изчезна в дълбините с гръм, от който едва не се спукаха тъпанчетата ни. И не само статуята, а и всичко, което се намираше наблизо — скелетата, прътите, гредите, пилоните с осветителните тела, всичко, всичко бе увлечено с нея. В следващия миг се възцари най-дълбок мрак. Хиляди гласове се обединиха в един-единствен крясък на ужас. После за няколко секунди настана безмълвна тишина, от която се извиси само отчаяният глас на стария Тангуа: