— Да, кажете му го, моля ви! — додаде Апаначка. — Ние на драго сърце сме готови да оправим нещата. Тая работа с гигантския паметник беше една голяма заблуда от наша страна! Вашите лекции оказаха голямо, дълбоко въздействие. А каквото въпреки това бе останало от тази заблуда, то бе сметено, когато видяхме творението си да изчезва внезапно в земята. И признаваме, бяхме си го заслужили! Вярно, това е един горчив урок. Нашите синове го заплатиха с една солидна част от своето артистично самочувствие, а що се отнася до нас, двама бащи, изразходвахме за тая работа суми, които не са незначителни, и които за съжаление трябва да разглеждаме като изгубени…!
— Изгубени? — попитах. — В никой случай!
— О, напротив!
— Не! А и нараненото артистично самочувствие скоро ще се излекува. Ако двамата млади господа имаха навремето, когато този проект се е породил в тях, повече доверие в мен, техният стар, искрен приятел, идеите им щяха да се насочат по съвсем други релси. И сега вие нямаше да отчитате загуби, макар те всъщност да не са загуби, защото за вас означават една голяма духовна печалба. И която не е твърде скъпо заплатена!
— Наистина ли не е? — попита Олд Шуърхенд.
— Не! Като помислим, паметникът все пак донесе победа за това, което сте имали предвид — другата част на вашия план нали си остава.
— Коя част?
— Основаването на града Винету.
— Не смятате ли, че с него е вече свършено, след като така се провалихме с исполинската статуя?
— Определено не! Аз, напротив, съм първият, който най-много ще настоява за това основаване.
— Де да станеше! — извика той зарадван.
— Де да станеше! — присъединиха гласове и другите трима.
— Ще стане! — уверих аз. — Ако ние желаем душата на червената раса да се пробуди, не е достатъчно да се грижим само за нейното духовно бъдеще, но трябва и външно да й създадем място, от което да е в състояние да извлича необходимата й земна сила. Това трябва и ще стане градът Винету, който вие сте планирали, без да сте помислили за душата на народа, на която той трябва да служи като резиденция. Запитайте се от какви улици, площади, къщи, сгради ще се нуждаем тук! Една племенна къща за всяко червено племе! Един дом за всеки отделен клан, най-големият и най-красивият за новооснования клан "Винету"! Колко монументални сгради дава вече само това! Помислете как да преустроите по достоен начин Замъка над града! Помислете по-нататък, че Планината на кралските гробове ще се разкрие, и че ще трябва да наместите съкровищата, които ще ви прати, по начин, дължим за такива несравними богатства! Това са само няколко от нещата, които мога да ви кажа. Искате ли още?
— Не, не! — отвърна Олд Шуърхенд. — Вие ни открихте перспективи, за които досега представа си нямахме! И всичко, всичко това ще се обсъди?
— Да.
— И ние ще можем да присъстваме?
— Напълно естествено!
— В такъв случай ви благодарим! Благодарим! — извика той сега изцяло запленен. — Та това е повече, много повече, отколкото някога сме могли да се надяваме! Де да бяхме се сещали по-рано по-честичко за вас!
— Наваксайте пропуснатото, има време още! — посъветвах го аз. — По отношение плановете, за които сега ви загатнах, вашите синове могат да се занимаят художнически по съвсем различен начин, отколкото с нещастната скулптура, по която напразно са прахосвали сили! Сега няма време, по-късно ще продължим разговора!
Бяха така прехласнати от чутото, че можех да бъда убеден в пълното им спечелване за нещата с по-висока и правилна кауза.
Към утрото, точно когато говорех с Младия орел, дойде един пратеник от страна на апаческите вождове, които бяхме изпратили до Долината на пещерата, и доложи, че пристигнали там благополучно и надвили с изненада част от пазачите на конете; с другата част щели да се справят след зазоряване. Това беше доста незадоволително. В по-раншните войнствени времена навярно никой нямаше да прояви склонност да предаде подобна половин новина. Не сметнах за нужно наистина да оскърбя с упрек пратеника, ала Младия орел разбра, че не съм доволен. Той попита, когато бяхме останали насаме:
— Бих желал да ти донеса някоя по-добра новина. Позволяваш ли?
— Благодаря — отклоних аз. — За подобна куриерска езда тук има други, които в друго отношение не можем да употребим.
— Куриерска езда? Аз не се каня да яздя!
— Как иначе?
— Да летя!
— А-а! Наистина ли? — попитах изненадан.
— Това действително би било крайно изгодно, но опасността!
— Няма такава! — усмихна се той.