Следобеда заминахме за Бъфало, за да посетим в тамошното Forest Lawn Cemetery гроба и статуята на прочутия вожд Сагойеватха и да занесем няколко стръка цветя. Аз храня особена симпатия и дълбоко уважение към този велик мъж, когото хората и до днес титулуват като „strong and peerless orator“ на всички индианци сенека. „Божията нива“ е красива, едва ли не с безподобна красота. И въобще американецът притежава по отношение планирането на гробищата някаква, почти ми се иска да кажа, гениалност. Той побеждава чрез изкуството дори смъртта, като не търпи никакви могили, които все пак не са нищо друго, а символ на тленността. Той трансформира смъртта по-скоро в живот, избирайки за покойниците някой възходящ или низходящ терен, сиреч силно раздвижен, и го разработва в светъл, слънчев парк, чиито паметници — разположени не сгъстено, а с широки пространства — навяват в далечина мисли за Възкресението. И на тези гробища цари една направо умилителна равнопоставеност между починалите. Тук бедният е гост на богатия, неукият почива в гроба заедно с учения, а нископоставеният получава съвсем безплатно ложе под мраморната плоча на високопоставен патриций. Някой беден, неизвестен, безименен човек бива, да речем, прегазен. Той е мъртъв. Приближава милионер. Спира. Пита дали някой познава нещастника. Отговорът гласи „не“. „В такъв случай той принадлежи на мен“, казва милионерът, откарва мъртвия и му отрежда място в семейната си гробница. Ето как постъпва янки. Кой друг още го прави?
Беше красив, ясен, топъл слънчев ден. Положили цветята пред плочата на вожда, ние седнахме на най-долния перваз на постамента, на който неговата статуя се извисяваше до върхарите на околните дървета. Говорехме за него — тихо, както се разговаря край гробове, когато човек мисли за Възкресението и един друг живот. Ето защо не бяхме чути от онези, които приближаваха към паметника зад нас. И толкова малко бяха чути и те от нас, защото меката трева, покриваща наоколо земята, заглушаваше шума от стъпките им. Те не можеха и да ни видят, преди да заобиколят скриващия ни постамент. После ни видяха, видяхме ги и ние. И кои мислите бяха? Двамата индиански вождове от „Клифтън хауз“! Те също бяха пожелали да посетят прочутият сенекски оратор и разбраха, че сме били поведени насам от същата подбуда, ала дадоха вид, сякаш не са ни забелязали. Продължиха да крачат бавно към камъните, поставени отвесно в земята откъм предната страна на паметника за него и отделните членове на семейството му. Там лежаха нашите цветя. Виждайки ги, двамата спряха.
— Уф! — възкликна Атъбаска. — Някой е говорил тук с езика на любовта! Кой ли може да е бил?
— Във всеки случай не и някой бледолик — отговори Алгонка.
Той се наведе и вдигна няколко стръка да ги разгледа. Атъбаска стори същото. Двамата размениха бързи, изненадани погледи.
— Те са още свежи, отрязани са преди няма и час! — рече Атъбаска.
— И само преди четвърт час още не лежаха тук — прибави Алгонка, оглеждайки следите от нашите крака, които ясно си личаха в тревата. — Значи все пак са били бледолики!
— Да, тези тук! Ще поговорим ли с тях?
— Ако брат ми желае. Предоставям на него.
Съвсем правилно бяха предположили вождовете. Ние не бяхме взели цветята от Ниагара, а оттук, и то току-що отрязани. Херцле беше задържала две от тях — едно за себе си и едно за мен. Досегашните къси въпроси на двамата индианци бяха изговорени на апачески. Те поставиха цветята много нежно и внимателно там, където бяха лежали, и Атъбаска се обърна на английски към нас:
— Ние смятаме, че дарителите на тези цветя сте вие. Така ли е?
— Да — отговорих аз, надигайки се вежливо от мястото си.
— За кого са предназначени?
— За Сагойеватха.
— Защо?
— Защото го обичаме.
— Когато човек обича трябва и да го познава!
— Ние го познаваме. И го разбираме.
— Разбирате? — попита Алгонка, при което очите му леко се смалиха, давайки израз на неговото съмнение. — Слушали ли сте гласа му? Той отдавна е мъртъв! Има вече почти осемдесет години, откакто е починал.
— Той не е мъртъв. Не е починал. Ние много често сме чували неговия глас и на когото ушите са отворени, може и днес да го чуе така ясно както някога, когато е говорил пред „Общността на вълците“ от неговото племе. Те за съжаление не са го чули.
— Какво е трябвало да чуят?
— Не повърхностния звук на неговите думи, а техния дълбок смисъл, даден от Великия Маниту.