— Той е! Той е, ключът! Това е подробният път от Планината на медицината до върха на Планината на кралските гробове! Спечелихме! Това е победа, една безкрайно голяма и безкрайно важна победа над сенките, с които историята на червената раса трябваше досега да се бори! Около нас отново ще стане светло, ясно и топло! Утре или вдругиден ще организираме една изследователска експедиция до високоразположените кралски гробове! От днес нататък ще има радост! Радост, надежда и крепка увереност за всички, изпитващи потребност да вземат участие в голямото изкачване към висините на човечеството!
Въпреки сериозното положение на затрупаните, от този момент край Маунт Винету зацари радостно празнично настроение. Нас не ни свърташе долу при водопада и се качихме до Замъка, за да сравним в библиотеката така благополучно придобития "ключ" с други налични карти и проучим проходимостта на пътя. Междувременно Херцле бе заета с инженера и неговата апаратура. Привечер дойде да ми съобщи, че сега всичко е наред.
— Кой или какво е наред? — поисках да знам.
— Нашият Винету — отговори тя, — не потъналият, каменният. Той ще се появи така красиво на огледалото на Воаловия водопад — от двете страни с характерните портрети на Марах Дуримех, — че надали можеш да си го представиш. Но аз ще наредя тези фотоси да се появят едва когато можем да сме спокойни за съдбата на затрупаните. Нашият великолепен Винету не бива да означава страх и грижи, а избавление и щастие. Устройва ли те това?
— Всичко, което вършиш в любимата си сфера, ме устройва. Хайде да вечеряме и да слезем после долу! Трябва да надникна в пещерата защо все още няма никакъв резултат.
Когато стигнах по-късно в пещерата, видях, че се работи с изключително голямо усърдие. Но имаше още такова голямо количество скала и пръст за отстраняване, че все още не можеше да се разбере кога ще му се види краят. Минаха още няколко часа. Конете на затрупаните междувременно бяха пристигнали. Хората го приеха без особено вълнение. Всеобщото внимание бе насочено единствено и само към спасителната работа. И най-сетне дойде вестта, че работниците са се доближили толкова до търсените, че можели да чуят далечното им чукане. Неприятно беше, че щеше да мине поне още час, докато стигнат до чукащите, и тогава свиках всички приятелски вождове да се посъветваме под председателството на Тателах Сатах за съдбата на нашите пленници. Съвещанието се проведе на нашия амвон, защото трябваше да бъде чуто от онези, чиято участ решавахме. Дадох указание да се процедира възможно най-строго, и ето как стана, че заседанието взе една много сурова насока. Присъдата гласеше: Саймън Бел и Едуард Самър се освобождават от комитета. Уилям Ивнинг и Антоний Пейпър да се прогонят. Киктахан Шонка, Тусага Сарич, Тангуа и Токайхун застават на кола на мъченията, докато умрат; медицините им се изгарят. Вторите вождове да бъдат разстреляни. На техните четири хиляди войни да бъдат иззети оръжията, медицините и отрязани кичурите; после могат да вървят, накъдето им видят очите!
Звучеше твърдо, но бе казано само с добро намерение. Та нали всички знаехме, че никой от нас в действителност не желаеше изпълнението на тази присъда. Макар споменатите да бяха чули отсреща от техния амвон ясно всяка дума от нашето съвещание, се държаха тихо. Не бяхме доловили нито един висок звук от тяхна страна. Но след произнасяне на присъдата те вече не можеха да потискат възбудата си, което за нас бе най-доброто доказателство, че приемат и нас, и дебатите ни на сериозно. Единствено Тангуа не се включи в гълчавата. Той и сега не даваше да се чуе от него нещо повече, освен жаловното: "Пида, сине мой!" Трябва изключително много да го обичаше този свой син. Той беше най-достоен за уважение от всичките, които току-що бяхме осъдили, да, дори започна да ми става симпатичен. Впрочем ние се държахме така, сякаш изобщо не чувахме гюрултията там отсреща.
И сега от пещерата дойде известието, че затрупаните са достигнати, и че техният предводител Пида иска да говори с Олд Шетърхенд. Дадох нареждане да го доведат вън при мен, но само него, защото на всички тях се гледаше като на наши пленници. Не мина много и той дойде, без оръжия — бяха му ги отнели. Аз му подадох ръка и казах:
— Пида е мой пленник, но мой приятел. Нали няма да ни избяга?
— Не! — отвърна гордо.