Казвайки това, пристъпих към тях и протегнах ръце за прошка. В продължение на няколко мига всички останаха безмълвни, ала сетне всички ръце се протегнаха към мен и всички гласове ме увериха, че те също така са грешили и също така трябвало да помолят за опрощение, както аз, бледоликият.
— Едни на други да си простим! Вие на нас и ние на вас! — извика Тангуа. — И после едни на други да си помагаме! Аз те мразех, сега обаче те обичам! Когато умра, нека да е мир над моя гроб! Ние още ли сме ваши пленници?
— Не! — прозвуча гласът на Тателах Сатах, още преди да съм съумял да отговоря.
— Уф! — извика Киктахан Шонка. — Кой говори там?
— Пазителя на Великата медицина.
— Къде?
— Отсреща на Дяволския амвон.
— Значи ние тук също сме на някакъв амвон?
— Да. Аз ви подслушах на Северния дяволски амвон, наречен "Ухото на Маниту". Там добрият човек чува какво говорят злите хора и така успява да се спаси. А сега ви подслушахме тук, на Южния дяволски амвон, наречен "Ухото на Злия дух". Тук лошите хора слушат какво говорят добрите и гледат после как да се спасят. Вождът Тангуа попита дали сте все още пленени. Нека той пита по-нататък!
Той не остави втори път да му се каже, а го стори веднага:
— Ще отидем ли на кола на мъченията?
— Не — отговори Тателах Сатах отсреща.
— Значи няма да умрем?
— Не.
— Ще запазим ли оръжията и конете си?
— Да.
— Ще ни бъде ли позволено да останем тук и станем "винетуси"?
— Да.
— Всички ли ваши вождове са съгласни?
— Всички, всички, всички, всички! — обадиха се толкова гласове, колкото вождове имаше в момента при Тателах Сатах.
— А какво ще стане с нашите медицини?
— Погледни към небето!… Кого виждаш там? Сега просветля толкова, че инженерът изключи апарата. Винету изчезна от Воаловия водопад. Затова пък високо горе се появи Младия орел, започна да се спуска по-ниско и по-ниско, прелетя в три обиколки над плаца и се приземи после точно пред амвона, на който се намирах. Слезе, изкачи се горе и заговори:
— Олд Шетърхенд ви връща с мое посредничество медицините. Следователно вие сте свободни!
Как припряно само ги сграбчиха, за да си ги окачат! Заликуваха гласно и това тяхно ликуване тръгна да се разпространява нататък и по-нататък. А междувременно Тателах Сатах им викна:
— Вие сте наши приятели! Утре ще се сформира нов комитет, който трябва да се посъветва относно клана "Винету". А вдругиден всички първи и втори вождове ще яздят към Планината на кралските гробове, за да потърсят историята на своето минало. Хоуг!
При тази новина ликуването се удвои. Младия орел полетя обратно към своята кула. Аз пък реших да направя с моето Херцле една обиколка из долината и до всичките сформирани тук групи. Отправихме се и нагоре до кантината, в чиято близост все още лежаха братя Ентърз, грижливо покрити и пазени от двама команчи. Никой не бе имал време да се занимае с тях. Но сега бе наш дълг да се погрижим по сериозен, хуманен начин за тяхното погребение. Изпълнихме последната им воля: потърсихме имената под техните винету-звезди. Хариман беше написал моето име, Себюлън — името на жена ми. Така тези, които първо се бяха стремили да ни отнемат живота, благодарение духовната си промяна се бяха превърнали в наши закрилници и отишли на смърт за нас!
Послеслов
Това е завършекът на този четвърти том. Докато го приключвам сега, Великден 1910, идва Херцле и слага пред мен един немски вестник от 23 март тази година, в който под заглавието "Един паметник за индианците" се чете следното:
От Ню Йорк ни съобщават: Голямата статуя на Калъмбия при нюйоркския пристанищен вход в скоро време ще се сдобие, както изглежда, с другар. На пристанището на американската метрополия ще възникне голям, колосален паметник, чието предназначение ще бъде да запази у идните поколения възпоминание за червената раса, която може би за броени десетилетия ще изчезне като такава. Проектът за този паметник се върна при мистър Родман Уейнъмейкър и намери в цялата страна незабавен жив отклик. Президентът Тафт също одобри идеята. На пристанищния вход ще бъде издигната статуята на огромен индианец, като символ, че американския народ, въпреки всички несправедливости причинени на червената раса, напълно оценява благородните качества на най-старите обитатели на Америка. Тя ще символизира дълга на страната спрямо измиращата раса на "първия американец" и ще държи пред очите на бъдещите поколения прекрасните черти от характера на червената раса. Индианецът ще бъде представен с разтворени ръце, както е казал "добре дошли" на първите бели мъже, стъпили на американския бряг.