— Уф! — възкликна Атъбаска. — Кой смисъл?
— Че никой човек, никой народ и никоя раса не бива да остава дете и недорасло хлапе. Че всяка савана, всяка планина и всяка долина, всяка страна и всеки континент са създадени от Бога, за да носят цивилизовани хора, а не такива, които не могат да излязат от възрастта на пердаха и пръчката. Че всемогъщият и всеблаг Кормчия на вселената дава на всеки индивид и на всяка нация както време, така и възможност да се измъкне от този детински и хлапашки период. И че накрая всеки, който въпреки това остава в застой и не проявява желание да напредне, губи правото на по-нататъшно съществуване. Великия Маниту е добър, но и справедлив. Той е искал и всички индианци да са добри, особено към собствените си червени братя. Но след като индсманите не пожелали да престанат да се разкъсват помежду си, той им изпратил бледоликите…
— За да ни погуби още по-бързо! — вмъкна в думите ми Алгонка.
Двамата ме погледнаха с видимо напрежение какво ще отговоря на този упрек.
— Не, а за да ви спаси — отвърнах аз. — Сагойеватха го съзнал и желанието му било неговият народ, неговата раса също да го осъзнае, само че хората не поискали да го чуят. Дори и днес има време за спасение, ако останалият дете индианец намери сили да се превърне в мъж.
— Значи воин?
— О, не! За расата тъкмо играенето на воини и индианци е най-сигурното доказателство, че е останала в пелените си и трябва да бъде заменена от по-високо устремени хора. Да си мъж не означава да си станал воин, а личност. Това е казал хиляди пъти великият вожд на сенека, пред чийто гроб сега стоим. Сторите ли го, то и за вас той няма да е мъртъв, а жив, и ще продължава да живее!
Аз свалих шапка за поздрав, за да се отдалеча. Тогава за мое удивление взе думата и Херцле. Тя каза:
— И вземете тези две цветя! Те не са от мен, а от него! Цветята на прозрението, на доброто и на любовта, които той някога протегна към своя народ, са само външно увехнали, но тяхното ухание е останало. Вижте как слънчевият лъч бавно, полека приближава, за да огрее и стопли имената, издълбани в камъка! И чуйте шепота на листата, чиито сенки пробягват! Този гроб също не е мъртъв! Ние си тръгваме.
Тя подаде на всеки по едно цвете.
— Не си отивайте, останете! — помоли Атъбаска.
— Да, да, останете още! — присъедини се към него Алгонка. — Щом го обичате, мястото ви е тук!
— Сега не — отговорих. — Аз съм негов приятел, ала вие сте му братя. Това място принадлежи на вас. Ние имаме време.
Тръгнахме си. Когато се отдалечихме достатъчно, без да сме се обърнали нито веднъж, Херцле попита:
— Ей, не допуснахме ли грешка?
— Не — отвърнах. — Защо?
— Ти още на часа им държа една дълга реч. Аз пък ги дарих с цветя, при все че са ни напълно непознати. Беше ли това ladylike?
— Като че не. Но ти не тъжи! Има мигове, в които грешки от този род са най-доброто, което човек е трябвало да направи. И аз съм убеден, че това бе един такъв миг. Вярно, на други хора съвсем сигурно не бих държал „реч“, но мисля, че познавам индианците, а и взех под съображение настоящите условия, които не само ми разрешиха, а дори задължаваха да кажа повече, отколкото вероятно бих казал при всеки друг случай. Впрочем последицата бездруго показа колко правилно сме постъпили. Те ни поканиха да останем! Помисли хубаво! Да останем при този гроб! При тях, вождовете! Това е отличие, и то какво! Така че според техните разбирания ние сме се държали добре. Грешка ли била направена? Определено не!
Че имах право, си пролича още при връщането ни, което стана едва на свечеряване, тъй като изминахме обратният път до Ниагара не с железницата, а с корабче. Едва чул, че сме отново тук, келнерът се изтъпанчи пред нас и ни поздрави с един може би още по-дълбок поклон отпреди.
— Прощавайте, че веднага ви безпокоя! — каза той. — Имам нещо голямо, нещо изключително да ви съобщя!
— Е, какво? — попитах.
— Мистър Атъбаска и мистър Алгонка тази вечер ще се хранят не долу, а горе в апартамента си!
Той ни погледна, като да ни е съобщил нещо разтърсващо, или пък има да ни съобщава още нещо.
— Тъй ли? — запитах аз. — И тая работа може би ни засяга?
— Това исках да кажа! С други думи, удостоен съм с поръчението да поканя мисис и мистър Бъртън при тях!
Това наистина беше нещо съвсем неочаквано. Изцяло от само себе си се разбира, аз дадох вид, сякаш не може да ни хрумне да се учудим и най-малко на поканата, и се осведомих с равнодушен тон:
— По кое време?
— Девет часа. Двамата джентълмени ще си позволят лично да дойдат и вземат дамата и господина. Но аз трябва възможно по-скоро да доложа дали поканата е приета, или не.