— Това трябва да реши мисис Бъртън, не аз.
Когато той отправи въпросителен поглед към съпругата ми, тя отговори:
— Приемаме поканата и ще бъдем точни.
— Благодаря! Веднага ще го предам. Относно облеклото джентълмените помолиха да гледате на тях като приятели, които не държат на костюма.
Последната забележка ни беше приятна, и то не заради нас, а защото желаехме вождовете да не се нагърбват с неудобства, които и на нас като на тях биха се явили ненужни. Точно в девет часа те се появиха при нас, за да ни вземат. От тяхна страна това бе стъпка, която говореше по-ясно, отколкото биха могли да го изразят словата. Те дойдоха по коридора от вътрешността на сградата, но помолиха да вземем пътя по платформата, към която и техният апартамент като нашия имаше излаз. Когато излязохме през вратата на верандата, луната светеше още по-ярко от предишната нощ. Двата водопада лежаха пред очите ни като приказно чудо, а грохотът им достигаше до нас като гласа на някакъв вечен закон, в чиято власт попада всеки, дори и да не го зачита. Двамата вождове се поколебаха дали да продължат. Те спряха и Атъбаска каза:
— Не само белите, но и червените знаят, че всичко, което ни предлага настоящият свят, не е нищо повече от една алегория. Една от най-големите и величествените, които Маниту ни проповядва, се намира пред очите си.
Той пристъпи с Алгонка към края на платформата. Аз ги последвах с Херцле, която бе сложила ръката си в моята и с лек натиск ми даде един, много добре разбран от мен знак. Ние почти винаги бяхме имали едни и същи мисли. И сега тя почувства като мен причината, накарала вожда да изрече точно тези думи. Той възнамеряваше да ни изпита, макар и само с един-единствен въпрос. Резултатът от този изпит щеше да реши как да се отнасят към нас — като към обикновени, съвсем делнични хора, или не. Защото онова, което бях казал при гроба на великия сенекски оратор, бих могъл някъде да съм го прочел или подочул случайно и да съм го запомнил само за да блесна при подходяща възможност. Това беше, което жена ми искаше да ми каже с натиска, и аз отвърнах на знака с един също така лек натиск, съобщавайки й по този начин, че съм я разбрал и съм подготвен за проверката. Стояхме в продължение на няколко минути безмълвни до балюстрадата. Сетне Алгонка дигна ръка и посочи към падащите в бездната водни маси.
— Това е една картина на червения мъж. Дали някой бял би я схванал?
— Защо да не я схване? — попитах аз.
— Защото тя не се отнася до неговата, а до чужда съдба.
— Смятате, че ние белите схващаме само собствените си неща, но не и чуждите?
— Е, вие вероятно бихте могъл да ми разрешите тази загадка?
— Да разреша загадка? Вие говорехте не за загадка, а за алегория. Но алегориите не се решават, те се тълкуват.
— Е, тогава я разтълкувайте, моля!
— С удоволствие! Ние виждаме падащите, разбиващи се и разпръсващи се водни маси. Не виждаме обаче голямото езеро, от което идват. Невидимо е и езерото в което се изливат. Двете са скрити от нашите очи.
— Добре! Това е алегорията — кимна Атъбаска сериозно. А тълкуването?
— Съвремието вижда само мъчителния, дълбок, разтърсващ пад на червената роса. Неговото бучене е сбор от смъртните викове на всички онези, които са отишли в провала и ще продължават да отиват. Къде да търсим великия, могъщия, чудесния народ, чиито деца са тези разбили се и продължаващи да се разбиват талази? В коя страна го имаше тоя народ? И по кое време? Това не знаем и не го виждаме! Виждаме само една сгромолясваща се река, която се разпада в бездната на стотици и стотици народи, племена, орди, отряди и групи, които често наброяват едва ли и повече от сто човека. Така бързеят ги върти и отнася нататък и нататък, додето изчезнат! И ние чуваме само безчетните, ставащи все по-малко и по-малко езици, наречия и диалекти, на които продънващата се в бездната река се разбива, разчленява, раздробява, стрива, смила и пулверизира във водовъртежите по такъв начин че лингвистът, хвърлил се дръзко в този въртоп, изпада в опасността да потъне като тези, които търси! И къде да се открие все още великият, все още могъщият, все още чудесният народ, към когото се стичат разбитите, разчленени и разпилени масиви на тази езикова и етнографска Ниагара, за да се съединят отново и в едно цяло на спокойствие и благословена законност да стигнат до началото на едно ново, по-добро развитие? В коя страна ще го има този народ? И по кое време? Не знаем това и не го виждаме. За падащата тук река, която ни послужи като алегория, можем да кажем, че се влива в езерото Ери и в езерото Онтарио. Точно така знаем също, че разпръскващата се тук червена раса произхожда от времето и страната на Могъщия човек и отива да се влее във времето и на страна на Благородния човек, за да намери там нови брегове, ново сдружение. Това, джентълмени, е алегорията и това е нейното тълкувание!