Те останаха смълчани. Постояхме още известно време, додето келнерът се показа от отворената врата на техния апартамент. Тогава Атъбаска взе ръката на Херцле в своята и закрачи с нея към тази врата, без дума да каже. Аз го последвах с Алгонка, който също се държеше мълчаливо.
Двамата вождове обитаваха като нас няколко помещения. Беше сервирано в най-голямото. За тяхна похвала трябва да кажа, че не бе налице и следа от стремеж да блеснат или да ни импонират. Нямаше нищо друго освен онези блюда, които щяха да ни бъдат поднесени в ресторантската зала. Пред нашите прибори имаше вино, но пред техните само вода. Херцле откровено обясни, че вкъщи повече предпочитаме да пием при хранене вода, отколкото вино. Тогава келнерът получи знак да отстрани бутилките. Пред всеки от тях в малка вазичка с вода стоеше подареното му от моята жена цвете, за което на нея и на мен бе отговорено с по една-единствена, ала грижливо избрана красива роза.
Говорехме само в паузите, по време на ядене — не. Те не казваха нито дума за себе си и с нито дума не ни запитваха за нашето обществено положение и живот. Имаше само една тема, с която се занимаваха нашите въпроси и отговори — миналото и бъдещето на индианците, сиреч съдбата на индианската раса. И тук в чест на истината трябва да призная, научих много, извънредно много от двамата мъже, въпреки тяхната едносричност и краткото време, което прекарахме при тях. Защото от техните уста не излизаше нито дума, която да не притежава своята особена стойност. Често едно-едничко изречение имаше ценността на цял, завършен жизнен опит. Тези двама вождове наподобяваха някакви титани, които ломят от Скалистите планини мисли, тежащи много центнери, и ги пускат да се търкалят надолу към равнината, за да се заловят с тях на работа тамошните малки хора с техните фини инструменти. Беше една много красива, макар и много сериозна вечер, която обогати нашите мисли, чувства, знания и определено остана в съзнанието ни.
Беше полунощ, когато се разделихме. Не бяхме седели през цялото време в стаята, а бяхме наредили да се постави една маса със столове на платформата. Там седяхме след вечерята, за да изтръгва сриващата се пред очите ни Ниагара мислите ту на един, ту на друг. Едва в последния миг, когато възнамерявахме да се сбогуваме, научихме, че Атъбаска и Алгонка утре вече си заминават, и следователно ни бяха подарили тяхната последна вечер. За това бе виновна Херцле с нейните цветя!
Никой от двамата не подозираше, че сме немци, още по-малко пък, че имаме една и съща пътна цел. Не попитаха за адреса ни; премълчаха също дали желаят една повторна среща, или не. Но когато им подадох ръцете си, те бяха задържани по-дълго, отколкото е прието в действителност. После Атъбаска пристъпи толкова близо до моята жена, колкото бе възможно, без да докосва снагата й, обхвана с ръце главата й, притегли я още по-близо до себе си и притисна устни до косите й.
— Атъбаска те благославя! — каза той.
Алгонка последва примера и изрече същите думи, бликащи направо от сърцето. Това просто си личеше на двамата мъже и се позна и по бързината, с която изчезнаха в апартамента си.
Той се намираше почти в средата на редицата стаи, докато нашият, чиято врата бяхме оставили отворена, бе накрая. Така че за да отидем до него, трябваше да минем край съседно разположения на братя Ентърз. Когато наближихме, видяхме, че е осветен. Вратата беше затворена наистина, но жалузите бяха отворени и пропускаха не само светлината, а и високите гласове на двамата, които в момента изглежда се намираха във възбудено състояние. Братята се бяха върнали още в днешния ден. Те се разправяха, крачейки напред-назад из стаята си. От само себе си се разбира, че ние не подминахме, а спряхме пред тяхната врата и чухме Хариман тъкмо да казва:
— … та повтарям, не крещи толкоз! Не живеем, както е известно, сами в хотела!
— Дявола да го отнесе тоя „Клифтън хауз“! Никой не ни счита тук за пълноценни хора! Впрочем ние си плащаме стаята, така че мога да крещя в нея толкова високо, колкото ми харесва! Старият не може да ни чуе; той си е заминал. Но Май все още не е тук. Това ми действа зле! Докога ще се чака! И след като днес отново чухме колко са спешни нещата с Девълз палпит! Отидем ли и половин ден по-късно, губим сумата, чийто размер сега изобщо не може да се определи! — Говорещият беше Себюлън.