Хариман отвърна:
— Това и мен действително ме тревожи. Но можем ли да тръгнем, без да сме дочакали тази извънредно важна за нас немска двойка?
— Защо не? Поне един от нас може да тръгне, за да задържи Киктахан Шонка, докато другият го последва! Но все пак не е това, което толкова ме дразни, а ме ядосва твоята така наречена почтеност, струваща ми се тъй безумна при нашето положение, че е невъзможно да я схвана! Да, ние искаме и трябва да се запознаем с Нъгит Тсил и тази „Тъмна“ или по моему още „Мрачна вода“, а тоя немец е единственият, който е в състояние да ни покаже местата. Но това още далеч не е причина да се отнасяме към него, както ти искаш, с някаква особена любов!
— Кой ти го е казал? Аз не! Аз искам само почтеност, а не особена любов!
— Pshaw! Почтеност спрямо убиеца на нашия баща!
— Той не е неговият убиец! Баща ни сам си е бил виновен, дето е загинал по този начин! И после тръгна да взема и нас, всички ни, всички! Останахме само ние двамата. И ако не сме честни, ще свършим дваж по-бързо! А аз се надявам, все още се надявам на спасение! Но то ще е възможно единствено ако събитието си намери опрощение. И немецът тук отново е единственият, чрез който това може да се постигне; другите са мъртви! Не го ли осъзнаваш?
Себюлън не отговори веднага. За кратко време бе тихо. Чухме едно покашляне, но което прозвуча повече като хлипане.
От кого дойде? От Хариман? От Себюлън? Сетне последният заговори, ала по-скоро с оплакване, отколкото раздразнено:
— Това е нещо страшно, направо ужасяващо, как крещи вътрешно и подмамва, как тласка и бута, как напира ли напира, все нататък, нататък! Бих искал да съм вече мъртъв!
— И аз, и аз!
Отново настъпи пауза, след която чухме Себюлън да казва:
— Нещо в мен пресмята, пресмята! Безспир! Ден и нощ! Ако можехме да извадим съкровището, потънало с татко във водата! И колко би заплатил Киктахан Шонка, ако му закараме немеца под ножа! Колко, колко торбички пълни с нъгитс, може би цяла бонанса, цял плейсър!
— За Бога! — викна Хариман уплашено. — Я си избий тая мисъл от главата!
— В състояние ли съм? Мисълта мен наистина може да напусне, но Нея — не! Тя идва, идва! И когато дойде, когато е тук, Тя ще е много по-силна и могъща от мен с малкото силица, която още притежавам! И сега… сега из един път ме скова един страх, страх! Какво ли е това? Дали не стои някой вън пред вратата, за да ни подслушва…?
Сграбчих тутакси жена си за ръката и я повлякох с възможно най-голяма бързина в стаята си, която бе непосредствено до нас. Нямахме време дори да затворим зеещата врата, а прекосихме цялото помещение и се шмугнахме в гардеробната, където спряхме и се ослушахме. Колко добре беше, че бяхме оставили вратата отворена! Братята излязоха. Застанаха до нашата врата.
— Няма никой — отбеляза Хариман. — Заблудил си се.
— Вероятно — отговори Себюлън. — То наистина бе само в мен. Не чух нищо, абсолютно нищо. Но тази врата! Беше ли отворена и когато дойдохме?
— Да. Старият си е заминал и хората са я оставили да се проветрява.
— Я да вляза все пак!
— Глупости! Ако вътре имаше подслушвач, щеше да дръпне вратата след себе си. Това е ясно!
— Най-малкото вероятно.
Но той все пак влезе, извървя няколко крачки напред и се блъсна в един стол.
— Не дигай гюрултия! — предупреди Хариман. Тогава другият се обърна и излезе. Брат му бутна двете крила на транспирантната врата, така че сега тя бе затворена, и двамата изчезнаха отново в апартамента си. А ние отидохме в стаята на жена ми, където можехме да запалим лампа, без да забележат Ентърз, понеже се намираше от другата страна. Херцле бе много възбудена.
— Да те закарат под ножа! — заговори тя. — Представи си! Кой е този Киктахан Шонка, за когото споменаха?
— Навярно някой сиуски главатар. Не го познавам, никога не съм слушал за него. Ти си угрижена, Херцле. Но няма причина, абсолютно никаква!
— Тъй ли? Искат да те закарат под ножа! Значи да те заколят! Това ли наричаш „няма причина“?
— Щом знам, няма да се случи. А и не е нещо решено, а засега само една мисъл, с която бедният дявол се бори. И трето, дори работата да беше сериозна, то със сигурност не биха предприели нещо срещу мен, преди да са се намерили при езерото, в което Сантър навремето се удави. Дотогава животът ми е гарантиран. Нещата не са чак толкова зле, както звучи.
— И с Дяволския амвон? Ужасна дума!
— Аз не я намирам за ужасна, най-много за романтична. „Дяволски амвони“ в тази страна има толкова много, колкото в Германия места с имена Брайтенбах, Еберсбах или Лангенберг. А къде се намира споменатият тук Девълз палпит, ще разбера сутринта в „Проспект хауз“.