— В такъв случай продължавам. Определено е място, на което ще се съберат враговете на апачите, за да обсъдят бойния план за унищожаването им. И това място ми е известно.
— Наистина ли?
— Да.
— Откъде? От кого?
— Това е предмет на сделка, но ще ви кажа, защото предполагам, че ще ми бъдете благодарен. Аз познавам сиусите и те ме познават. Нашата професия на джамбази често ни водеше при тях. Сега те ни предложиха сделка — голяма и доходна, колкото никоя по-раншна. Можем да получим плячката, която щели да направят при апачите. Разбирате ли какво искам да кажа?
— Много добре.
— И следователно вярвате, че сме добре осведомени?
— Това тепърва ще си покаже!
— Ще се стигне до битка, до едно безпримерно кръвопролитие. Зная, че сте приятел на апачите. Искам да ви дам възможност да осуетите плановете на техните врагове. Ще ви заведа на мястото, където тези врагове ще се съвещават. Отказвам се от цялата печалба, която се очертава. В замяна искам само да ни отведете до двете места, които споменах. Сега вие кажете дали желаете! Но се изкажете бързо, категорично и ясно! Нямаме време!
Той беше говорил много бързо, за да изразходи възможно по-малко време. Така нещата звучаха дваж по-тревожно и дваж по-въздействащо. Въпреки това аз се осведомих по по-бавен и спокоен начин:
— Искате да ме отведете до мястото, където ще се състои съветът? Накъде води този път?
— Нагоре към Тринидад.
— Кой Тринидад имате предвид? Има няколко.
— В Колорадо.
В този Тринидад живееше един мой стар, добър познат, на име Макс Паперман — някога много свестен прериен ловец, но сега собственик на един така наречен хотел. Той беше от немски произход и имаше особеността да смята името си за извор на всички беди, които го сполетяваха. Изговаряше малкото си име не на английски, а все още на немски, ала поради някакъв дефект в говора не можеше да го завърши с „кс“ и неговото Макс винаги се превръщаше в Макш. Макар това да го правеше дълбоко нещастен, и на ум не му идваше да стори онова, което всеки друг би сторил на негово място, а именно да отбягва колкото може името си. Той, тъкмо наопаки, оставяше го да се чуе при всяка възможност и тази, а и една друга причина бе наричан от всеки „Синия Макш“. При своите скитания из Запада той бе имал нещастието да обгори лявата половина на лицето си с експлодирал барут. Вярно, не беше изгубил някое от очите си, ала уцелената от барута половина на физиономията му завинаги се бе оцветила в синьо. Той беше обичан, великолепен, верен и жертвоготовен другар, с когото на няколко пъти се бях събирал за късо време, беше… един от уестманите, които истински и сърдечно бях обикнал. .
За допълнение искам да добавя, че този Тринидад е главният град на каунти Лос Анимас в североамериканския щат Колорадо, представлява железопътен възел на няколко линии и развива и до днес една значителна търговия с добитък. Това обстоятелство изглежда бе и причината двамата Ентърз да познават много добре както града, така и околностите му. Себюлън продължи с информацията си, като ме запита:
— Бил ли сте вече в Тринидад, мистър Бъртън?
Отговорих уклончиво:
— Трябва първо да помисля. На толкова много места съм бил, че немалко от тях са се заличили от паметта ми. Значи там горе е сборният пункт на всички врагове на апачите?
— Да, ама не естествено в самия Тринидад, а на едно значително разстояние навътре в планините.
— Тъй ли?! Вие май ме смятате за първолак, щом очаквате да приема, че червенокожите, чиито намерения несъмнено трябва да останат в тайна, ще изберат за среща един толкова оживен град. Това ваше мнение май не е верният тон, който би ме склонил да се присъединя към вас. Като за последно искам да ви питам само за времето, по което би трябвало да пристигне там човек.
— Ние заминаваме оттук още днес, защото имаме един ден работа в Чикаго и цели два в Левънуърд. Вие бихте могли да ни настигнете. Съветът ще бъде точно след десет дни, считано от днес. Но ние ще ви очакваме в Тринидад три дни по-рано.
— Определете по-точно мястото! Или Тринидад е толкова малък, че непременно ще се видим, в случай че дойдем?
— Питайте за хотела на стария Паперман, когото хората са свикнали да наричат „Синия Макш“. Ние ще нощуваме при него. Вече сме уведомили за отиването си. Но, сър, вече минаха единадесет минути. Значи имаме само още четири на разположение. Размислете бързо и ни отговорете, иначе ще стане твърде късно!
— Не се безпокойте! Ще приключим точно в петнадесетата минута.
— Да се надяваме! В крайна сметка се касае повече за вашите собствени, отколкото за нашите интереси!