2. „Уестмани“
Бях обърнал внимание на Херцле върху факта, че от момента, в който напуснем вагона в Тринидад, ще трябва задълго да се лишим от една порядъчна част на „цивилизацията“. Излезе, че съм бил много прав. Тринидад в никой случай не изглеждаше наистина така, както навремето, когато за пръв път го видях между прериите и планините, ала все пак имаше да се желае още много. На гарата се осведомих за мистър Паперман и неговия хотел, на което попитаният служител отвърна късо:
— Няма го вече!
— Какво? — запитах. — С хотела е свършено?
— Не. Още съществува.
— Но мистър Паперман е мъртъв?
— Не. Още е жив.
— Ама нали току-що казахте, че двамата вече ги няма!
— Двамата заедно, да! Но двамата поотделно са още тук! — Безкрайно зарадван на плоския си виц, човекът се хили в продължение на сума време, след което додаде: — Мистър Паперман го продаде, беше принуден да го продаде! Виновно е неговото злополучно име!
След тези думи човекът си тръгна, все още ухилен. Хотелът не заслужаваше да бъде наричан така. Една селска немска страноприемница обикновено има по-добър и приветлив вид, но ние вече се бяхме насочили насам, а и заради моя стар камарад не бих стъпил в друга къща. Получихме две съседни стаи, много малки наистина и едва ли не мизерно обзаведени, но чисти. Тези така наречени „стаи“, както ги величаеха, имаха голямото достойнство прозорците им да гледат към „градината“. Когато надникнахме към тази градина, видяхме един ограден от четири полусрутени дувара квадрат, на който се намираха следните неща: две стари маси с по три още по-стари стола; едно почти изцяло обезлистено дърво, което полагаше най-големи усилия да мяза на липа или топола; четири храста, напълно непознати за мен, още повече, че и те май не си знаеха имената; и на последно място няколко дузини тревни стръка, чакани напразно сигурно от години да се превърнат в нещо подобно на морава. На едната маса седеше един мъж и на другата също седеше един мъж — и двамата така, че лицата им да гледат настрани. Единият държеше бирена чаша, но не пиеше, защото тя беше празна. Другият имаше в ръката си пура, но не пушеше, защото тя беше догоряла. Двамата не се поглеждаха и си бяха дали гръб. Двамата бяха съдържатели. Онзи с празната чаша беше, както по-късно научихме, новият хотелиер. А този с угасналата пура беше, както веднага се досетихме, старият хотелиер. Двамата не изглеждаха много щастливи, по-скоро създаваха впечатление, че се каят за сделката и много усърдно размишляват по кой начин да изкопчат още нещо.
— Ей — обади се Херцле, — този там отдясно изглежда е твоят приятел Паперман.
Той тъкмо в този момент се поизвъртя и тогава видях лявата половина на лицето му — беше синя.
— Да, той е — потвърдих. — Остарял е, остарял и посивял! Но изглежда още доста як. Я внимавай! Сега ще го пораздвижа, и то как! Само не се оставяй да те види!
Приближих още повече до прозореца, но така че да съм заслонен от стената, пъхнах показалец в устата и имитирах пронизителния боен крясък на сиусите. Въздействието последва мигновено. Двамата хотелиери подскочиха като пружини от столовете си и „Синия Макш“ извика:
— Дей, ей, сиусите идват, сиусите! Двамата се огледаха на всички страни и не откривайки никого, се зяпнаха самите.
— Сиусите? — попита новия хотелиер. — Бих желал да знам откъде ще се вземат тук, посред града! И на толкова много дни път от местността, където все още ги има!
— Беше един! — заяви Паперман.
— Глупости!
— Охо! Аз не върша глупости! Зная дори и племенния клон! Беше сиуогелала!
— Я не ме разсмивай! Ако такъв един… — той прекъсна, тъй като аз отново ги огласих с воя.
— Е, на, чуй! Ако това не е истински огелала, нека на кола на мъченията ми нарежат кожата на ремъци!
— Кажи ми тогава къде се крие, де!
— Знам ли? Като че дойде отгоре, високо над нас!
— Е, да, да, под нас, дълбоко под нас, няма как да дойде, това е вярно! Сигурно е някой номер, нищо повече!
— Не, работата е сериозна! Наистина не боен крясък, а сигнал, безспорен сигнал!
Аз повторих крясъка още веднъж.
— Чувай! — викна Паперман. — Това не е идиотска шега! Типът или наистина е сиуогелала, или някой стар уестман от моя сой, дето умее така да имитира бойния вой на червенокожите, че дори тях ще заблуди. Това е някой стар камарад, който ме е видял да седя тук и иска да ми каже, че…
Той прекъсна, защото от задната врата на къщата се разнесе женски глас:
— Идвай бързо! Не знам какво да готвя!