— Да готвиш? Не се ли иска само пиене?
— Не! И ядене! И дори подслон!
— Значи е пристигнал някой непознат?
— Даже двама!
— Слава Богу! Най-сетне, най-сетне отново! Къде са всъщност?
— В номер три и четири! Съпружеска двойка!
Тогава Паперман се намеси бързо:
— Номер три и четири? Те гледат назад! Насам! Прозорците са отворени! Сега знам къде се виеше!
— Пак идиотщини! — пресече го новият хотелиер. — Откога пък взе да чува човек съпружески двойки да вият?!
— Много често! Но тук естествено не виеше жената, а мъжът! Той е мой боен другар! Така трябва да е или нека ме катраносат, овалят в перушина, линчуват и…
— Че влез най-сетне, де! — беше прекъснат той от женския глас. — Чужденците искат да ядат, а аз нямам ни месо, ни пари! Те изчезнаха долу в къщата. А Херцле каза с усмивка на устата:
— Хей, тук попаднахме направо на бляскава гостилница. Ама твоят стар Паперман не е глупав и никак не е лош тип? Започна още отсега да ми харесва и аз…
В този момент на вратата се потропа силно и енергично.
— Влез? — викна тя, прекъсвайки се сама. Кой влезе? Паперман, разбира се!
— Пардон! — извини се той. — Там долу чух бойния вик на сиуогелаласите и поисках… и тогава помислих… и тогава ми се стори… и… и… мистър Шетърхенд, мистър Шетърхенд… hallo, wellcome, wellcome!
Той беше започнал словото си плавно, после обаче, като ме съгледа, запъна и продължи да пелтечи, додето ме позна и се втурна ликуващо към мен. Разпери ръце, канейки се да ме прегърне и разцелува, но му дойде на ума, че това може да не е допустимо и само сграбчи ръцете ми. Които обаче стегна наедно, притегли ги към сърцето си, към устните, впусна се във всевъзможни възгласи на най-искрена, сърдечна радост, оглеждайки ме с насълзени очи отново и отново. Накратко казано, не можеше да се опомни от възторг. Хората казват, че не бива човек да бъде сравняван с животно. Но това тук наистина бе като любовта и неизразимата радост на някое вярно куче, което вижда отново своя господар, подскача ликуващо около него и чак не знае какво да прави от блаженство. На Херцле излязоха сълзи на очите от вълнение, а и аз трябваше да се стегна, за да остана привидно спокоен.
— Нали вие вихте, вие, вие, мистър Шетърхенд? — попита той, когато отмина първият сърдечен порив.
— Да, аз — признах.
— Знаех си! Знаех си! Би могъл само някой като вас да бъде!
— Да, само аз — засмях се. — Не и жена ми, както съвсем правилно казахте на вашия колега.
— Жена ви? death, та аз съвсем забравих да поднеса своя комплимент! А във всяка прерия и всяка савана си съществува добрият обичай да поздравиш първом жената и едвам подир това мъжа! Пардон! Ще го наваксам ето с какво!
Той опита да направи един много сервилен и много елегантен поклон, при което аз отбелязах на неговия и моя матерен език:
— Можете да говорите с нея на немски, драги Паперман, тя е немкиня.
— Немски? Дори и това! В такъв случай даже ръка ще й целуна! Или по-добре едновременно и двете!
Той го стори, с грацията на мечок наистина, но иначе добре замислено. Сетне поиска веднага да научи съдбата ми, за да разкаже на свой ред после своята. Но аз не се съгласих, защото за такива неща човек трябва да има необходимото свободно време и да е с подобаващо настроение. Поканих го да ни направи компания на масата и го помолих да каже долу, че желаем да се нахраним в градината, и то едва след изтичането на един час. Дотогава смятам да направя една разходка със съпругата си, за да се запознае с града, в който моят стар боен другар притежава този чудесен хотел.
— Не притежава, а притежаваше! — поправи ме той. — Ще ви разкажа.
— Но не сега, а по-късничко! Прибавям също и молбата, по отношение на мен да говорите по възможност по-малко. Никой не бива да знае как се казвам и че съм немец…
— Жалко! Много жалко! — прекъсна ме той. — Аз тъкмо се канех да поразправя тук за вас…
— В никой случай, в никой случай! — пресякох го на свой ред аз. — Ще бъда принуден да си тръгна и повече няма да ме видите! Нейсе, можете да кажете, че и аз съм стар уестман…
— И то прочут, много прочут.
— Не, по никакъв начин! Аз си имам своите причини да го премълча. Сега се казвам Бъртън, а вие сте бил много, много по прочут от мен. Ясно?
— Да.
— Следователно няма да говорим повече и немски. Да не вземете да извършите някоя грешка!
— Нямайте грижа! Аз се казвам Макш Паперман и щом работата е такава, съм ням и глух. Предполагам, става дума за някое ваше старо или по-скоро ново приключение?
— Възможно! Вероятно ще ви се доверя, но само след като се убедя, че наистина си държите затворена устата. Сега вървете!