Той направи втори поклон и се отдалечи, за да изпълни дадената му заръка. А ние предприехме възнамеряваната разходка из града, от която се върнахме в точно определеното време. Отидохме най-напред в стаите си. Оттам видяхме, че са дошли нови гости, а именно половин дузина млади хора, които също бяха поискали да се хранят в „градината“. За нас вече бе застлано, но за тях — не. Бяха им изнесли една дълга софра и столове. Те седяха сега там пред шише бренди и вдигаха врява до Бога, защото единствената притежавана от съдържателя бяла покривка беше просната на нашата маса, не на тяхната. Напираха и за току-що приготвеното за нас ядене. Бяха принудили Паперман да седне и пие с тях и той бе проявил достатъчно благоразумие да ги послуша. Сега всички крещяха по него. Искаха не само да го ядосат, ами и да го вземат на подбив. Той обаче се държеше спокойно и невъзмутимо, както подхожда на стар горски и прериен скитник. Най-гръмогласният от тях се казваше Хоу, както узнахме по-късно. Тъкмо влизахме в помещенията си, чийто прозорци бяхме оставили отворени, и го чухме да казва:
— Кой е всъщност тоя мистър Бъртън, че да има всички тия предимства пред нас?
Паперман хвърли поглед към нашите прозорци и ме видя. После си кимна леко и отговори:
— Музикант е.
— Музикант? Какво значи това?
— Разпъва хармониката, жена му пък свири на китара.
— Разпъвал… разпъвал хармоника! Защо и жена му не разпъва китарата, а?
Гръмък кикот възнагради тъпата шега.
— Ама защо плещи такива глупости? — разсърди се Херцле.
— Остави го! — помолих. — Той си има нещо наум. И то е добро. Предполагам, че долу ще възникне някоя от онези сцени, които винаги доставят радост на уестмана, а именно да натрие носа на хора, смятащи го за извеян или някакъв си там загубеняк.
— Тези хора дали не са раудиз?
— Не мисля, но се държат като такива. Ето защо много повече заслужават един хубав урок, отколкото ако наистина бяха такива. Предполагам… ах, тези коне! Изглежда са техни!
— Добри ли са?
— Добри! Тази дума говори твърде малко!
— Значи ценни?
Позабавих се с отговора, тъй като цялото ми внимание сега бе приковано към животните, обект на този въпрос. В задната стена на градината една врата водеше към открита, необработваема площ, която при нашето идване бе напълно пуста. Сега обаче там имаше няколко пеона, заети с издигането на една палатка. В тяхна близост се движеха две групи коне, които бяха погълнали цялото ми внимание. Едната се състоеше от девет коня и четири мулета. Първите бяха онова, което човек нарича „добри“ коне — ни повече, ни по-малко; последните вероятно водеха произхода си от Мексико и принадлежаха към онази селекция, която хората там квалифицират с думата „nobiliario“. Другата група наброяваше само три коня, ама какви! Те бяха петнисти, по-точно на черни и ръждивокафяви петна — една направо изключителна, знатна краска, която се постига само чрез продължителен, труден подбор. Телосложението, стойката и държането ми напомняха прочутите врани жребци на Винету, но същевременно и онези издръжливи дакотски, поддържащи равномерен тръс коне, каквито вече няма. Те се отглеждаха от няколко североамерикански индиански племена и постигаха с постоянния си темп повече, отколкото човек би постигнал и с най-добрия бегач.
Така смятах — засега, защото за да мога да говоря по съвест и да го твърдя, трябваше да отида и ги огледам отблизо. Но че тези три петнисти коня бяха от най-добра порода, личеше и от обстоятелството, че те страняха от другите и бяха нежни помежду си. Близваха се и се милваха; гонеха се насам-натам, после отново се скупчваха тъй плътно, че нямаше как човек да не ги сметне за братя, или поне за другари от детинство, родени по едно време и още неразделяни.
Недалеч от палатката лежеше купчина завивки и разни други предмети, необходими за пътуване и бивак. Имаше и много седла, може би над двайсет парчета. Сред тях се виждаха няколко дамски. За каква цел? Дали в компанията на шестимата шумни млади мъже нямаше и няколко жени, които още не се вясваха? И дали се състоеше тя от толкова хора, колкото седла имаше в наличност, сиреч над двадесет? До този момент се виждаха само тези шестима и тримата пеони. Вероятно не бях се заблудил преди малко, приемайки, че тези хора не са раудиз, но бяха извън себе си от възбуда, а истинска култура, значи душевна култура, те не притежаваха, Доказваха го по начина, с който се отнасяха към бившия хотелиер и с държането, което си позволиха после към самите нас. Биха могли да са и нещо по-лошо от раудиз! Аз извадих двата си револвера от куфара и ги пъхнах в джобовете.