— Да. Ще позволите ли?
— На драго сърце, на драго сърце. Поставям само едно-единствено условие.
— Какво?
— Да останем така, както седим в момента.
— Well! Вярно, че бихме искали да ви имаме в друга поза, ама ще се задоволим и с тази. Само че седете така, че да мърдате колкото може по-малко, иначе няма да се получи вярна рисунка! Можем да почваме!
Те наизвадиха листове и моливи от чантите и се заловиха да рисуват. И тогава видяхме някой да се задава в далечината по голото пространство. Беше облечен по индиански и носеше на гърба си някакъв вързан в кожа товар, който изглежда не бе лек. Вървеше прегърбен и с бавни крачки. Беше крайно уморен. При конете спря и ги огледа. После отново тръгна. Когато наближи дотолкова, че различавахме лицето му, видяхме, че наброяваше някъде към двадесет и две — двадесет и три години. Чертите му бяха много симпатични. Беше свързал косата си на кичур, оставяйки я да се спуска по гърба му — съвсем както някога Винету. Изглежда познаваше мястото, защото вървеше право към вратата, която водеше към „градината“.
— Egad, това е той! — Обади се Паперман.
— Познавате ли го?
— Да. Това е Младия орел. Преди четири години той се спусна от планините — не на кон, а пеша, точно както днес. Остана два дни при мен да отдъхне. Освен тоалета по себе си носеше и друг — нов, по-добър. На тръгване ми го остави на съхранение. Каза, че след няколко години щял да намине да си го прибере, стига да не бил умрял. Нямаше пари в себе си, а нъгитс, но не много — за не повече от триста-четиристотин долара. Олеле, той изглежда съвсем изтощен и отпаднал!
— Гладен е! — прибавих аз.
— Мислите ли?
— Не само мисля, ами наистина си е така. Нали виждам.
— И аз го чувствам! — каза Херцле. — Той е на сетните си сили! Залита! Трябва да се нахрани при нас! Ще му го кажа. Изнесете бързо още един стол, мистър Паперман!
Споменатият тръгна чевръсто да изпълни искането. Херцле се изправи, отиде до вратата, към която крачеше младият индианец, отвори я, посрещна го, взе го за ръка и го поведе към нашата маса с молбата да ни бъде гост. В този момент и Паперман донесе стола. Колкото и да бе изморен, индианецът не седна веднага, а остана прав, отправил големите си тъмни очи към лицето на онази, която го бе приела по този толкова нетрадиционен начин.
— Точно като Ншочи, която винаги е била състрадателна! — каза той, после се смъкна на стола и затвори очи.
Беше толкова уморен, че не се сети да смъкне първо товара, който носеше. Ние развързахме ремъците и го свалихме от гърба му. Беше някакъв дълъг, вързан в кожа пакет, чиято тежест възлизаше на трийсет-четирийсет кила. Трябва да бе желязо! Сложихме товара на земята до стола му. Паперман отиде до отсрещната маса и помоли за чаша бренди.
— За кого? — бе запитан.
— За индианеца, както виждате! — отговори той.
— Брендито не е за червенокожи, а за бели — не за него, а за нас! Разкарайте се оттук!
Старият уестман беше бесен от това „изритване“, ала аз го успокоих с уверението:
— Не се косете! Те ще си платят! Я отърчете до кухнята и донесете една чиния супа, ваша работа откъде ще я изнамерите! Това е по-добро от вашето бренди!
Той се подчини на нареждането. Индианецът беше чул думите ми. Продължаваше да държи наистина очите си затворени, но каза тихо:
— Не бренди! Никога бренди!
Той беше споменал името Ншочи — сестрата на Винету. Апач ли беше? Паперман донесе супата.
— Бульон от старата кокошка — рече той. — Но все пак добър!
Постави я пред индсмена, но онзи не я докосна. Тогава Херцле се зае с лъжицата и започна да налива своя гост със супа. Сцената предизвика на отсрещната софра дружен кикот.
— Пилешкият бульон всъщност е наш! — обади се Хоу. — Но заради хубавите картини ще се откажем от него. Сюжетът сега гласи: „Светата милосърдна троица или умиращият от глад индианец“. Пет минути за работа! На когото не стигнат, плаща шише бренди!
Моливите полетяха и още преди да са минали петте минути, ни бяха представени шест карикатури. Но те даже не бяха и карикатури, а просто цапаници. Онези си мислеха, че това ще ни ядоса и предизвика да свършим някоя глупост, ала ние сторихме тъкмо обратното — не изпаднахме в гняв, а се зарадвахме.
— Великолепни! — възкликнах аз. — Наистина великолепни! Колко струва една такава картина?
— Картина! Картина! — разкикоти се Хоу. — Той нарича това картина! Нищо не струва, нищичко! Подаряваме ви ги!
— Безвъзмездно?
— Да.
— Благодаря!
Сгънах листовете, пъхнах ги в джоба и после продължих:
— Само че аз съм порядъчен тип. Не приемам дарове, без да покажа своята признателност. Дали някой от вас ще има добрината да ме нарисува на кон? Без значение дали за това ще трябва да заплатя три, четири или пет долара.