— Можете да съблечете или, от мен да мине, да навлечете каквото ви е угодно. Дори като арлекин или клоун да ви скимне да се натъкмите, пак не бихме имали нищо против. Но сега идва основният пункт, от чието реализиране зависи дали от сделката ще излезе нещо, или не. С други думи вие трябва незабавно да внесете двеста и петдесетте долара. У дадат ли ви се шестте скока, получавате си ги обратно барабар с конете и мулетата. Не сполучите ли обаче да го сторите, не получавате нищо, а и парите стават наши. Вероятно осъзнавате, че другояче хич не върви?
— Естествено! Вие залагате конете си и е от ясно по-ясно, че и аз трябва да заложа нещо. Моите пари наистина надвишават по стойност конете, но аз ще проявя благородство!
Всички се разкикотиха отново, а Хоу отвърна:
— Много право, много право! И тъй като ние ви предоставяме конете още на мига, то и вие сте задължен да внесете парите веднага.
— Да, веднага, веднага щом бъде изготвен контрактът.
— Контрактът? — попита той.
— Естествено! Контракт. Чувал съм, че джамбазите са най-хитрите хора, които може да има, и че при тях човек винаги трябва да е нащрек и всячески да се подсигури.
— Ама ние не сме джамбази, а хора на изкуството!
— Независимо! Това си е джамбазлък, без значение кои или какви сме!
— Well! Съгласен. Дайте хартия!
— И аз ще диктувам!
Слязох от коня, и то по начин, който бе по-скоро свличане, отколкото някой добър отскок. Хоу седна. Аз му диктувах текста, а той го записваше, без сричка да промени. Та нали бе напълно убеден, че може да подпише какво ли не, без това да има каквито и да е лоши последици, тъй като за него бе несъмнен факт, че ще излетя от седлото още при първите стъпки на първата езда. Аз диктувах с повишен глас, защото един поглед към нашите прозорци ми показа поисканите свидетели, а те трябваше да чуят и разберат всяка дума. Добавих, че ще предам парите си на някой неутрален, че той и никой друг ще оседлае конете и мулетата, и че тази неутрална личност ще бъде мистър Паперман. Уверен като другарите си в нещата, Хоу има непредпазливостта да се съгласи и на тези условия. Дадох контракта на стария уестман и той го прибра. От този миг вече можех да гледам на шестте великолепни животни като на свои. Извадих портфейла и с удоволствие приложих договорената сума. Херцле също се усмихваше. Тя ми кимна тайно. Седящият до нея край масата индсман междувременно се бе съвзел вече дотолкова, че следеше събитието с внимание. Очите му бяха приковани изпитателно към мен и погледът издаваше, че подозира какво ще се случи.
— А сега вън при седлата! — изкомандва Хоу. Той се юрна с тайфата си навън през вратата. Аз ги последвах с преднамерена мудност, като не ги изпусках от очи. Те съобщиха на пеоните какво предстои. Пеоните са коняри, слуги, подчинени. За тая цел обикновено се избират мексиканци от най-низшето съсловие. Тези обаче си бяха безспорни янки, и то съвсем опитни типове, вече не и в първа младост, а сигурно някъде над четиридесетте. Докато говореха сега с „художниците“, те не стояха пред тях като лакеи, а по-скоро като техни господари. Но явно бяха съгласни с лошата шега, на която трябваше да стана жертва, защото накрая се присъединиха към смеха на другите.
Когато Хоу се отдалечи с двама от тях към петнистите жребци, третият им викна развеселен:
— Жалко, че Себюлън и Хариман не присъстват! Щяха да се поболеят от смях!
Може да си представи човек как ми подействаха тези две имена! Значи двамата Ентърз! Защото че тях се имаше предвид, това се разбираше от само себе си. Порядъкът, в който бяха споменати, също се съгласуваше — Себюлън по-напред. Той повече подхождаше на тези хора от брат си и възнамеряваният номер него определено повече би го зарадвал. Но сега нямах време да развия тази мисъл, защото бях стигнал при седлата с принадлежностите и подбрах каквото ми хареса. Дали после наистина щях да се нуждая от тези неща, в момента бе второстепенен въпрос, но аз още отсега имах определени намерения, които се опираха засега наистина само на догадки, ала по-късно те се оказаха правилни. Изборът ми беше паднал на едно дамско и петте най-добри ездови седла. Две от тях щях да сменя после, при положение че интуицията не ме лъжеше, срещу два самара.
Отсега ми беше ясно, че тези шест персони не бяха нито художници, нито нещо друго почтено и почти съжалявах, че трябва да играя пред тях ролята на шушумига, докато на тях — каквито и да бяха — липсваше най-елементарна интелигентност. Защото фактът, че от един куп от двадесет седла бях съумял да отбера тъкмо петте най-добри, трябваше безусловно да им подскаже, че не бях дървенякът, за когото ме вземаха. Но те бяха до такава степен заслепени, че единият от пеоните донесе големите си шпори, за да ми ги закопчее. Оставих го спокойно да си свърши работата. Паперман оседла първо трите мулета, после петнистите коне. Тези изтърпяха процедурата, ала не допускаха после никой да се доближи до тях отстрани. Трябваше да разбера дали това се отнася само за лявата страна, сиреч страната на качването, или и за дясната. И тъй, понечих да пристъпя към тях и от тази страна, ала те постоянно се извръщаха така, че да ме имат пред себе си. Не даваха никой да стигне до тях и отзад. И трите започваха да хвърлят къч направо с опасност за живота. Вече знаех достатъчно. С тези три жребеца щеше да е много по-лесно да мина над зида, отколкото с мулетата, за които тепърва щеше да се покаже дали притежаваха някаква школа, или са годни само за носене на товар.