— Съвсем същото! — отговорих.
— Ама те не дават никой да ги доближи!
— Нямайте грижа! Аз не само ще ги доближа, ами и ще се кача!
След тези думи полетях по плаца и после над стената. Когато отведох mulo в двора, той беше вече почти пълен с хора. Нещата се бяха разчули и народът се стичаше за зрелището. На съдържателят му бе приятно, защото се сдобиваше по този начин с клиенти. Съседните дворове и „градини“ също бяха започнали да се изпълват със зяпачи.
Куфарът ми беше тук. Херцле се беше качила лично да го вземе. Тя ми каза, че до прозорците ни стояли четирима свидетели — трима полицаи и някакъв господин, когото й квалифицирали като корехидор.
— Това означава ни повече, ни по-малко, а кмет. Хората от мексикански произход имат навика да си служат с този испански израз — обясних й аз.
— Той дойде допълнително. Един от полицаите отишъл да го доведе, и то по неизвестни за мен причини. Беше много учтив. Нещо ти трябва от куфара?
— Да. На първо място дрехата ми за съвещания. Отворих куфара и го лиших от споменатата вещ, изработена от бяла кожа и украсена по шевовете със скалпови кичури.
— Уф! — удиви се полугласно индсманът. — Само един вожд има право да я носи! Но пък и само при огъня на съвета и на племенните празници!
Аз свалих сакото си и облякох вместо него индианската дреха.
— Защо? — попита Херцле. — Чуваш ли обесниците как се хилят и подиграват?
— Нека си го правят. Ще прибавя дори и вождовата украса. Цялата работа е заради конете. Те имат индианска дресировка. Не оставят да се приближи никой бледолик, освен господарите им, и не се ли преоблека, определено не бих стигнал до седлото.
— А-а! Затова и условието да сваляш и обличаш каквото ти е угодно?
— Да. Виждаш, че всяка дума беше претеглена, макар дори и ти да не знаеше защо и с каква цел.
Когато разгърнах короната от пера от обвивката й, индсманът за втори път нададе възглас на удивление:
— Уф, уф! Истинско оперение от боен орел, каквито вече няма! Пет пъти по десет ли са перата?
— И повече — отговорих.
Тогава той се изправи почтително и заговори:
— В такъв случай трябва да поднеса моя поздрав и молбата за прошка…
— Тихо, тихо! — пресякох го аз. — Тук не сме край огъня на съвета и аз разкрих тази тайна единствено за да се добера до скъпоценните коне. За щастие нейното значение тук не е известно.
За шлейфа на украса от този вид могат да се вземат само двете най-външни махови пера от крилете на бойния орел. Моята, спускаща се от главата назад доземи, беше най-грижлива индианска изработка и си имаше своята собствена, много трогателна история. Когато я поставих, двама — трима от шестимата започнаха отново да се кискат. Хоу обаче ги сряза гневно:
— Мълчете! Нима не виждате какво става! Той знае тайната на трите жребеца! Тук няма нищо смешно! Въпреки това се надявам да си строши врата!
Минах между тях и се отправих навън към конете. Пеоните стояха там. Никой не каза нито дума, но ако погледите имаха действието на куршум, щях мигновено да рухна под тях.
Петнистите се държаха все още плътно един до друг. Закрачих бавно към тях. Те ме оглеждаха, без да помръдват. Червеникавите им ноздри се издуваха. Малките уши започнаха да потрепват. Дългите, разкошни опашки се раздвижиха. Двата ме оставиха да приближа, ала третият изпръхтя. Той отстъпи, но без да рита или хапе. Беше най-умният. Него си запазих за последен. Имаше точно на носа малко, снежно-бяло петно — едва ли по-голямо от пфениг; дълбоки, бистри и жизнени очи; елегантна главица; блестяща като коприна кожа и безукорно телосложение. И макар още далеч да не ми принадлежеше, аз отсега реших да го взема лично за себе си. Но сега се метнах на един от другите два. Той го допусна, без да се противи. Понесе ме в галоп два кръга и полетя после над зида, сякаш не бе повече от някакъв нисък праг. От дворовете се разнесоха шумни аплодисменти. Шестимата „художници“ обаче останаха смълчани. Отведох коня при мулетата и отидох после за втория. Успехът бе същият. Когато се отправих сетне за последен път навън към пеоните, онзи, който веднъж вече ме бе заговорил, пристъпи към мен и каза:
— Сър, я си признайте, че целта ви беше…
— Да ви дам един урок? — прекъснах го аз. — Да, това желаех действително.
— Е добре! То стана. Но с него ще трябва и да се задоволите! Ние вече не участваме!
— Аз също! Пък изобщо не е и нужно! Нали само след миг приключваме!
— Още съвсем не. Защото на този кон няма да се качите!
Той тръгна към жребеца да го хване за юздите, но аз бях по-бърз от него. Конят го видя да приближава и помисли, че онзи иска да се качи на седлото. Обърна глава и гърди към него и запръхтя насреща му заплашително. Аз се възползвах от момента. С няколко бързи крачки се озовах зад него… мощно засилване… скок… полет… и се намерих на седлото. А сега веднага юздите и стремената! Петнистият подскочи и с четирите си крака във въздуха. Пеонът бе принуден да отскочи встрани, за да не бъде улучен от копитата.