— Какво?
— Почти не се решавам да го изкажа.
— Хайде карайте направо! Стари бойни другари могат да бъдат откровени един към друг!
— Дори ако се казват Паперман? Макш Паперман? Дяволски злощастно име! Ама я го изговори на английски, де! Тогава звучи още къде по-зле! Цял свят му се присмива!
— Казвайте се както си щете, само говорете без заобикалки!
— Well! В такъв случай да рискуваме! И тъй, аз ще ви водя до Девълз палпит, ако ми позволите, но после ще продължа да яздя и по-нататък с вас!
Тогава Херцле се намеси припряно:
— Той позволява… разрешава!
— Охо, охо! — подметнах аз строго, изразявайки неудоволствие.
— Охо, охо! — разсмя се тя. — Само не се обезкуражавайте, мистър Паперман! Той ви обича, много ви обича и аз също. При това има три коня и три мулета, значи повече отколкото се нуждаем. И най-вече, не пожелае ли да ви вземе, ще трябва да язди сам, защото аз ще остана тук и ще стоя неотклонно, и без да се огъвам на ваша страна!
Очите на стария, добър човек се навлажниха. Той й подаде ръка и каза:
— Бог да ви благослови, мисис Бъртън! Колко съм ви благодарен! Той сега ще трябва да ме вземе дори и само защото съм готов през огън и вода да мина за вас!
— А хотелът… хотелът ви? — попитах аз.
— Повече не ме интересува! Нито под земята, нито над земята имам нещо. Изобщо съм съвсем оголял и обосял. Беден като църковна мишка. И вече толкова стар, толкова стар! Е, да, ако се казвах другояче! Не Паперман! Та нали тъкмо това е причината, единствената причина да шляпам все из кутсузлук и мизерия! Вземете ме с вас, моля ви, вземете ме! Още не съм съвсем за изхвърляне и нека последните ми сили, последният ми животец ви принадлежи, мистър Шетърхенд…
Увлечен от сърдечния си порив, той бе отишъл твърде далеч. Спря сепнато по средата. Тогава по лицето на младия индианец мина една мила, слънчева, затрогваща усмивка и той каза:
— Не се тревожете, не се стряскайте! Това не беше издайничество. Аз го знаех. И нямаше да премълча, че братът на нашия велик Винету и най-добрият приятел на моя народ е бил разпознат от мен. Бях длъжен да му го кажа. Херцле плесна ръце и възкликна:
— Значи нещата се нареждат тъкмо както желая! Те ще могат да дойдат с нас, и двамата?
— Да — отговорих. — Младия орел ще язди третия петнист жребец. Нашият Паперман ще получи трите мулета с палатката. Той ще бъде нашият „майордомо“. Ще води надзора над домакинството ни и естествено над моята жена!
Колко щастлив беше старият уестман! Той се впусна във всички възможни изрази на благодарността. Индианецът беше съвсем тих, но затова пък толкова по-дълбоко бе скрил в себе си щастието.
След храна се погрижихме най-напред да скатаем палатката и да я приберем с всичките й принадлежности в къщата, където щеше да е на по-сигурно място, отколкото вън. Когато това стана, Паперман посочи към откритото пространство.
— Погледнете там вън! Какво търчи насам?
— Мулето, четвъртото муле! — отговори жена ми.
— Да! То е избягало от безделниците! Станало е вироглаво! Откъснало се е! Искало е да се върне при другарите си! Ще отида да го прибера, веднага… веднага!
Ето как се сдобихме с още една сила за носенето на багажа и броят на животните, задигнати от Олд Шуърхенд, сега бе отново пълен.
По-късно аз отидох още веднъж до града, за да купя на Младия орел една пушка и револвер; нож той си имаше. После продиктувах на стария Паперман едно писмо, което умишлено не написах сам. То беше адресирано до Хариман Ф. Ентърз и гласеше:
„Удържах думата си и се настаних тук. Запознах се с вашите приятели Корнър и Хоу. По тази причина тръгвам далеч по-рано от предвиденото. Въпреки това обещанието си остава. Ако сте честни — но тогава и само тогава — ще се срещна отново с вас и ще ви отведа до двете места, които искате да видите. Бъртън“
Не беше шега работа за Паперман да напише това писмо. От него се лееше пот като от дървар. Минаха някъде към три часа, додето привърши, защото заради грешките, мазните и мастилени петна, които правеше, трябваше да го подхваща толкова често отначало, че накрая извика вбесен:
— Цяло мъчило! Терзание! Един път завинаги! По-добре да хвърля петалата, отколкото да черня белия лист с мастило тъй, че да можело после да се чете! Аз наистина съм готов на всичко за вас и съпругата ви, ама на такива изтезания — не! Не ми се сърдете!
Привечер преследвачите на конекрадците се прибраха — не бяха заловили нито един от тях. А онзи, когото освободихме, изглежда не бе прибягнал все пак незабавно към кражба, защото не чухме на някого някъде да му е изчезнал кон. Още на следващото утро напуснахме града, за да се отправим в западна посока най-напред към така наречения парк Плетоу. В Тринидад не ни се бе събрало и едно пълно денонощие да сме стояли. И все пак, колкото и краткотраен да бе този престой, толкова значителни бяха последиците му за нас. Най-малката от тях беше, че сега яздехме четирима, вместо само двама, и че сега, имайки палатката и екипировката й, пътуването щеше да ни е по-удобно, отколкото си го представяхме преди туй. Разпределението на животните беше такова, каквото вече го бях обявил. Жена ми, аз и Младия орел яздехме петнистите, докато Паперман си бе избрал най-доброто муле — другите три се редуваха да носят палатката и кожения пакет на индианеца. Какви неща или що за предмет съдържаше този пакет, не знаехме. Но и не питахме. Според тежестта би трябвало да е желязо, ала не някакви обикновени железа, а нещо много ценно. Това се заключаваше от грижовността, с която се отнасяше собственикът към пакета по време на товарене и разтоварване.