Тук трябва да спомена, че се възползвах от първата възможност да разменя спомени със стария скитник. Бяха минали дълги години от последното ми пребиваване в Запада и не бе за чудене, че не съм в течение на съдбата на мнозина мои някогашни спътници. Вярно, с неколцина все още поддържах писмена връзка, ала съдържанието на писма от хора, несвикнали с перото, е добре известно — изобилие от най-общи, нищо не говорещи фрази и малко или нищо конкретно. За съдбата на някои от главните лица наистина бях осведомен.
Олд Файерхенд например отдавна бе положил глава в мир и то в Сейнт Луис, където се бе оттеглил след експлоатацията на мината край Сребърното езеро. Това ми беше известно. Напротив, за съдбата на Хари, неговият син от първия му брак с Рибана — дъщерята на асинибойните, за съжаление не бях узнал нищо. Младежът твърде рано се бе научил да стои на собствените си нозе, за да му е по вкуса да дири подслон под крилото на баща си. Твърде неспокоен по дух, за да се задържи дълго на каквото и да е занимание, той водеше непостоянния живот на ловец. Неговото отмъщение за жестокото убийство на майка му и малката му сестричка не се бе охладило от описаните във „Винету II“ събития. Той бе и си остана най-неумолимият враг на сиуогелала, в чиито редици непогрешимата му пушка стотици пъти бе имала възможността да сее смърт. И едно мрачно предчувствие, основаващо се всъщност на богат опит, ми бе подсказвало, че животът му няма да има тих, мирен край.
Леля Дрол само няколко месеца след описаните в „Краля на петрола“ приключения бе паднал от куршума на един убиец, по чиято следа го бе отвел неговият проницателен ум… Уестманска участ!
И къде бяха останали всички те, героите на Запада, цялата тази голяма чета прочути уестмани? Повечето от тях бяха изчезнали без каквато и да е следа. Може би някоя набързо нахвърляна могилка покрива телата им някъде в саваната или из Скалистите планини. Или костите им се белеят сред знойните пясъци на Ляно Естакадо, или в студената бездна на някои от многобройните недостъпни проломи на Гранд каньон… Уестманска съдба!
Корабчето на живота рядко пристава в тихи пристанища. Така знаех например за Дебелия Джими, че се наслаждава на един спокоен заник на живота край езерото Онтарио под цивилното име Якоб Пфеферкорн. А Хобъл Франк и до днес още като застаряващ рентиер се отдава на меланхолични възпоменания по своя приятел Дрол — духът на саваната вече никога не би бил в състояние да го склони макар и за кратко време да смени своя уютен дом край брега на Елба с Мрачните и кървави поля…
За това, което имам да разкажа, за жалост ми е позволен един единствен том, докато с тези събития аз като нищо мога да изпълня четири, че и пет тома, без да уморя читателите си. Ето защо трябва да съм възможно по-кратък и да пропускам някои неща, подминавайки ги крайно неохотно. Към тях спада преди всичко подробното описание на пътя, по който бяхме поели. Принуден съм да се задоволя да кажа само, че той водеше нагоре към планините Рейтън, зад които се спуска великолепната долина на Пурхаторио, за да ги отдели от гигантските масиви на испанския пик.
Яздехме към една грандиозна, величествена планинска панорама. С всеки изминат час приближавахме все повече до нея, докато я достигнахме и после непрестанно се намирахме сред красоти, които не само не искаха да знаят край, а напротив, непрекъснато се множаха и увеличаваха. Моята жена, която за пръв път идваше с мен от тази страна на океана и винаги ми се е присмивала, когато съм изказвал мнение, че е невъзможно да се сравняват красотите на Харц, Шварцвалд, та даже на Швейцария с дивните пейзажи на Съединените щати, сега се видя принудена да оттегли това съмнение. Тя беше притихнала, съвсем притихнала. А когато стане такава, аз не я смущавам, защото зная, че това безмълвие при нея е мълчанието на едно преклонение.