Беше по обяд на третия ден, когато спряхме край едно бистро поточе. Тук заговорих с нея за различието на земните красоти на равнината и планината. Младият орел слушаше скромно по обичая си. Паперман от време на време се включваше с някоя уместна забележка, защото много беше слушал, много размишлявал и въпреки невисокото равнище на житейския си път, съвсем не бе лишен от интелигентност. Сега той каза:
— Утре ще имате пред очите си един още по-красноречив пример за тази разлика. Тогава ще стигнем до едно езеро, разположено в равнина, която обаче се намира сред извисяващи се въз бог планини.
— На мен дали ми е известно? — попитах аз.
— Не знам — отговори. — Това е езерото Кануби.
— Слушал съм за него. Едно негово пълно подобие или по-скоро неговият първообраз се намира в щата Масачузетс. Бях отишъл там от Лорънс. Онова езеро Кануби в миналото е играло много важна роля за няколко индиански племена, особено за сенека. Искрящите на слънчевата светлина води, широките, красиво вдаващи се заливи, китните, покрити с тучна трева острови и брегове бяха чудесна предпоставка за едно миролюбиво развитие на племенния живот. Едва съумях да отделя поглед от езерото. Зная, че на някакво планинско езеро тук горе е дадено същото име, и съм любопитен да видя дали го заслужава.
— Вероятно го заслужава — въздъхна дълбоко Паперман.
— Сигурно сте бил няколко пъти там? — попитах аз.
— Колко често! … Колко често!
Той отново въздъхна дълбоко. Място на нерадостни спомени ли беше това езеро за него? Замълчах, за да не му причиня болка. Той дълго гледа пред себе си, след което подхвана сам:
— Край това езеро получих онзи проклет изстрел в лицето, който ме обезобрази и ми отрови целия живот.
— От кого? — попитах.
— От някой си Том Мади. Може би сте чувал за тоя негодяй?
— Не.
— Той в действителност май не се казваше така, а другояче. Не научих същинското му име.
— Срещнахте ли го пак?
— Никога, никога, за съжаление, за съжаление! Макар да го дирих в продължение на много години, както просякът спастрения долар, който е изгубил. Не обичам да говоря по този въпрос, но ако спомените ме налегнат, както става винаги, когато съгледам езерото, може би ще ви разкажа още тази вечер. Засега искам да ви кажа само, че това за сенеките е вярно.
— Кое?
— Че живееха там долу в Масачузетс край езерото Кануби. Знаете ли истинското им име? Как всъщност се казват?
— Да. Сенонтоуана.
— Така е. Името сенеки им е дадено и натрапено от белите. Един от най-големите им вождове се казвал Сагойеватха. Погребан е в Бъфало. Там му е издигнат голям паметник…
— Въпреки че преди смъртта си той помолил да го погребат сред неговите червени братя, а не сред бледолики! — вметна жена ми.
— Значи го знаете? Слушала сте за него? — попита я той.
— Ние бяхме на неговия гроб — отговори тя.
— Бог да ви благослови за това! Имам предвид, че ако вие посетите някой гроб, то не го правите от любопитство, а защото сърцето ви тласка. А аз имам едно особено предпочитание към народа на сенека.
— По какви причини?
— Защото… защото… защото… хмм! Довечера ще ви разкажа, не сега. Трябва все пак нещата да се поуталожат, защото тази стара струна започна да звънти и трепти, и сигурно няма да престане, преди да сме оставили езерото зад гърба си. Засега обаче позволете да премълча!
Следобедът ни водеше все нагоре, докато стигнахме един хребет, откъдето се откри поглед към едно обширно, разположено ниско под нас и разстилащо се на запад плато. Слънцето беше на заник. В неговите лъчи блестеше в средата на равнината един голям, искрящ диамант, обточен околовръст от широк венец зелени смарагди, чиито контури потрепваха, озарени от червени отблясъци.
— Това е езерото Кануби — каза Паперман. — Макар привидно да лежи наблизо, то е доста отдалечено. Три часа са необходими, за да се стигне оттук до него. Ето защо ще лагеруваме тук. И то, ако нямате против, на същото място, където спах, когато дойдох в тази местност за пръв път.
Той ни отведе до едно място, изцяло затворено от трите страни, а и от четвъртата до половина, което предлагаше много добър заслон срещу хладния тук горе нощен вятър. Наблизо течеше поточе. Имаше и паша за конете. Следователно не можехме и да желаем по-добро място за бивак. Палатката беше набързо издигната и огънят стъкмен. Палатката винаги оставаше на разположение на моята жена. Ние, мъжете, предпочитахме да спим на открито.