По време на яденето се спусна и вечерта. Луната изгря. Беше в първата си четвърт. Въздухът беше без мъгла, напълно чист и прозрачен. Можехме да виждаме надалеч, почти толкова далеч, колкото през деня, само че сега контурите бяха неясни и се преливаха. Искрящият диамант сега се бе превърнал в сребристо бяла перла. Без да сме го подканили, Паперман започна да разказва.
— Точно както и днес — каза той — лежеше по онова време езерото пред очите ми. Притегляше ме надолу към себе си. Събудих се много рано и яхнах коня, за да продължа ездата, без истински да съм си отспал. Хладно беше в ранната утрин. Ето защо яздех доста бързо и стигнах при езерото точно с изгрева на слънцето. В тревата видях следи от хора, от индианци. Те водеха през храсталаците към водата. Стигайки там, съгледах колиби, по-точно къщи. Не полупървобитните вигвами или типита, а истински къщи от греди, талпи и шинди — точно като постройките, от които са били градовете и селата на индианците преди идването на белите. На брега лежаха няколко лодки. Риболовни мрежи бяха проснати да съхнат. Извънредно голяма чистота навсякъде. Никъде мръсотия, оръжия, кървави остатъци от дивеч, признак на лов и смърт. Дълбоко мълчание наоколо. Нищо не се движеше. Вратите бяха затворени. Хората още спяха, и то съвсем безгрижно, защото не видях никакъв страж. Изглежда днес бе почивен ден.
Промъкнах се по-близо, завих зад една чупка на храсталака и видях… видях… най-красивата девойка, да, за Бога, най-красивата, ненагледно красива девойка, която моите стари очи откак съм жив са виждали! Моля да ми повярвате! Тя седеше на един висок скален блок на брега и гледаше на изток, където слънцето тъкмо изгряваше. Беше облечена в мека, бяло ощавена животинска кожа, украсена с червени ресни, а дългите й тъмни коси, украсени с цветя и пера от колибри, се стелеха ниско по гърба. Когато перата започнаха да искрят в първите лъчи на слънцето, тя се надигна от мястото си, разпери ръце и изрече с тон на религиозно благоговение:
— О, Маниту, Маниту!
Повече не каза нищо. После сключи ръце. Но казвам ви, никога в моя живот не съм слушал по-добра и искрена молитва от тези две приветствени думи. Така стоя тя дълго, дълго, съзерцавайки слънцето. Аз не останах на мястото си. Тя ме привличаше като магнит, на който не можеш да противостоиш. Закрачих към нея, но бавно, колебливо, тихо, в почти благоговейно страхопочитание. Тогава тя ме видя. Не се изплаши, не. Не помръдна крак, пръст, някакъв крайник. Само ме гледаше. Но с едни такива големи, открити, изпълнени с очакване очи! В тези очи блестеше същото слънце, което беше изгряло там на изток. И пред тази неповторимост и красота се превърнах аз в глупак, вързанак. Забравих да поздравя. Днес мога хубавичко да си представя, колко умно и интелигентно съм изглеждал тогава! Знаех и забелязвах само едно, а именно че очаква да я заговоря. Така всъщност и сторих. Ама наместо да се покажа възпитан и да поздравя, аз подхванах най-голямата дебелащина, запитвайки: „Как се казваш?“. Тя отговори: „Казвам се Ашта!“ Най-напред ми се стори, че това ще е някое галено име, ала по-късно научих, че Ашта е чисто индианска дума и означава „Доброта“, и тя беше тъкмо това. Никога не я видях друга, освен тиха, благочестива, благодетелна, непорочна и добра. Никога петно по дрехите й, никога нелоялна дума на езика й. Мога с пълно съзнание да ви кажа, че навремето много често съм бивал на езерото Кануби и в продължение на месеци съм се скитал наоколо; с часове и дни съм прекарвал край нея, ала ни един-едничък път не видях и чух нещо от нея, за което да мога да кажа, че не било красиво, че не е било добро. Затова не бях и единственият, на когото тя така изключително се харесваше. Който отидеше там, вече не му се тръгваше — единствено заради нея. Така също и Том Мади, и… сиуогелалът.
Той направи пауза. Жена ми се възползва от нея да му обърне внимание на един пропуск:
— Но, мистър Паперман, вие така и не казахте, кому принадлежаха къщите край езерото и кой беше нейният баща?
— Не съм ли? Хмм! Да, съвсем вярно. При мен тя винаги идва на преден план и забравям всичко останало. Така беше и тогава. Нейният баща беше медицинман на сенека, ала не някой шарлатанин или фарсьор, както допускат да бъдат наричани днешните шамани, а истински и прочут! Преследван и угнетяван от белите заради голямото си влияние върху червенокожите, той бе напуснал родния си край с още неколцина индианци със също такива благородни разбирания, за да се спаси в „Дивия запад“. Стигнал до тази местност. Видял езерото. Бил запленен от неговата прилика с красивия, роден водоем. Останал заедно със своите придружители тук. Построили си къщи — досущ като едновремешните, и нарекли езерото на името на онова от родината — Кануби. Новото поселище много скоро станало известно сред белите и червени ловци на Запад и те често го посещаваха. За тях то представляваше едно мирно кътче, в което червен и бял, приятел и враг трябваше да се срещат, не допускайки изблици на омраза. Защото беше станало привичка, нещо повече, повеля — да замлъкне всяка вражда и да цари единствено любов и мир.