Той прекъсна за минута-две, пое дълбоко дъх и каза, унесен в мисли:
— Бяха мили, прекрасни времена! Единственият период в моя живот, през който съм се чувствал и аз истински човек, и то добър човек. Моля да ми повярвате!
После продължи разказа си:
— Към белите, които наобикаляха езерото, принадлежеше Том Мади, а към червенокожите — един млад шаман от сиуогелала, който идваше при бащата на Ашта като ученик, изучавайки тайнствата на червената раса. Къде живееше всъщност — никой не знаеше. Той го премълчаваше, за да не бъде смущаван в дълбокото уединение, от което се нуждаеше неговата студия, или пък обезпокоен от някой враг. Но аз предполагах, че си бе издигнал колибата долу край един приток на Пурхаторио, която напускаше само за да се изкачи при своя учител и получи нови наставления. Беше красив млад мъж, обучен във всички оръжия въпреки това така миролюбиво настроен, сякаш по цялата земя никога не е съществувало някакво оръжие. Че Ашта го предпочиташе пред всички останали, които идваха там, не бе никакво чудо. Аз обаче не знаех нищо по въпроса и го чух едва от Том Мади.
Той не беше нито красив, нито грозен тип, но нахален и брутален. Никой не искаше да знае за него. Беше хвърлил око на Ашта, че и двете дори. Тя обаче го отбягваше на всяка крачка и избягваше всяка възможност, която би я заставила да говори с него. Това страшно го ядосваше. Той бе истински обладан от фикс-идеята, че тя трябва да стане негова жена. Мисля, че наред с любовта я и мразеше — тъкмо защото тя така открито и честно му показваше своето неблагоразположение. Двете чувства воюваха помежду си в душата му. Най-много общуваше с мен. Защо, това и до ден-днешен не зная. Вероятно защото аз бях най-малоценният от всички и сърце не ми даваше да се отдръпна от него, както правеха другите. Аз много се пазех естествено да оставя да забележи, че и в моето сърце е покълнала една голяма, чиста от всякакви грехове любов, и че хиляди пъти бих жертвал живота си, за да мога да докажа това на красивата индианка. От време на време наистина ме спохождаше мисълта, че тя стои твърде високо за мен, ала в определени часове, в които се самонаблюдавах, все пак добивах кураж. Тогава си казвах, че не съм пък чак толкова лош момък, и спокойно мога да се сравнявам и меря с някои други. Това бяха мигове, в които се заричах да говоря открито и честно с нея. Но веднага щом се озовях в нейна близост, не ми хрумваше ни думица от онова, което се канех да й кажа.
Така един прекрасен ден се върнах от дълго ловно скитане и узнах от Том Мади, че сиуогелалът бил при бащата на Ашта да иска ръката й и получил разрешението да я отвлече някоя нощ…
— Да я отвлече? — беше прекъснат той от жена ми. — Това наложително ли беше?
— Не само наложително, но и подобаващо. Ще си позволя да кажа, че всички тези адети имат една по-дълбока залегнала основа и свое собствено значение. Бащата и майката възпитават своето дете, своята дъщеря с хиляди безсънни нощи, с още повече грижи и жертви. И ето че идва някакъв чужд човек и им я отнема. Той обсебва по-голямата част от сърцето на тяхното дете и то го последва с желание, без да пита дали онзи го заслужава. Този вътрешен процес трябва да се изрази според индианските годежни обичаи и външно.
Когато научих тази новост от Том Мади, сякаш получих тежък пестник в челото. Изпървом се почувствах съвсем тъпо. Том Мади обаче беше бесен. Закле се в синевата на небето, че сиусът нямало да похити момичето; той щял да се погрижи тая работа да не му се удаде. Когато го запитах как смята да попречи, той поиска от мен клетва, че няма да издам неговия план. Аз се заклех, ала естествено само за да предотвратя осъществяването на този план. Тогава той ми показа пистолета си. Беше натъпкан догоре с барут. Този барут трябваше да бъде изстрелян в очите на сиуса, за да обезобрази лицето му и го ослепи завинаги. „После на нея няма и да й хрумне да стане негова скуав!“ — прибави той, преди да се отдалечи. Но преди да си тръгне ми напомни за клетвата. Издадял ли съм го, щял не само сиуса, ами и мен да ослепи.
— Та това не е бил човек, а дявол! — извика Херцле.