— Ако не дявол, то все пак един мерзавец, за когото нищо не бе прекалено лошо, стига да води към целта — отговори Паперман. — Аз естествено сметнах за свой дълг да предотвратя деянието. Разбира се, нямах право да издам нещо. Но няколко намекнати думи щяха да бъдат достатъчни да дадат на сиуса поне представа за опасността, в която се намираше. Само че той нито се виждаше, нито се чуваше. От мига, в който бе получил позволението да отвлече Ашта, той трябваше да се забули в най-голяма тайна и да се промъкне така предпазливо, сякаш се касае за собствения му живот. От само себе си се разбира, че не можеше да дойде денем, и че аз трябваше по нощите да полагам всички усилия, за да го открия някъде. Това хич не бе безопасно за мен, защото знаех, че Том Мади хвърля точно същия труд да се добере до него. Следователно аз имах двойна задача — да отбягвам единия и да открия другия, и ще ви кажа, че никак не бе лесно да се прояви необходимата предпазливост. За това се иска тренинг. Така мина повече от седмица, без усилията ми да се увенчаят и с най-малкия успех. После настъпи една безлунна и беззвездна, влажна нощ, през която наистина не валеше, ала непрекъснато ставаше все по-влажно. Въпреки това аз не бях останал в топлата си постеля, а пълзях вън наоколо, защото някой като че ми казваше, че в тази крайно неприветлива нощ ще се случи нещо, което не бива да пропусна. Запълзях тихо, безшумно край задната страна на къщата към ъгъла. Исках да залегна там, за да мога да наблюдавам две страни. Та, пробутах се, когато стигнах ъгъла, малко напред и… Исусе! Там лежеше още някой! От другата страна! Кажи-речи се сблъскахме. Той ме видя също както аз него — въпреки тъмнината и въпреки плътния, влажен въздух. Но както аз не го познах, така не ме позна и той. Кой беше? Сиусът или Том Мади? Вече отварях уста да кажа една тиха дума, когато той дигна ръка. Нещо държеше в нея. Успях само бързо да извърна лице встрани и изстрелът вече изтрещя. Получих целия заряд. Нито едно зрънце не отиде напразно. За щастие все пак не в очите, а благодарение на бързото ми движение в обърнатата към негодника лява страна на лицето. Бях поискал да викна: „Не стреляй, не стреляй!“, ала не се стигна дотам, от мен не излезе никакъв звук — бях изпаднал в безсъзнание. Това наистина бе един жалък, нищо и никакъв пищовен изстрел, и то без олово или куршум, но пък изстрелян от упор. Рухнах от клекналото си положение като чувал, който някой е катурнал, и съм останал да лежа безжизнен, докато ме намерили и отнесли в къщата, за да ме върнат към живот.
Хората бяха чули изстрела и побързали да излязат, за да установят причината. Дошъл шаманът, дошла жена му, дошла дъщеря му Ашта, надошли и други. Докато всички се занимавали с мен, пристигнал и още един, а именно сиуогелалът. Той се промъкнал като полъх на вятър и бил достатъчно умен да се възползва незабавно от ситуацията. Когато ме внесли в къщата и ме сложили там да легна, отвън се разнесъл бойният вик на огелаласите. Всички се ослушали. Забелязали липсата на дъщерята. Разбрали как стоят нещата — отвличането било успяло. Необходимо било само сиусът да се отдалечи с Ашта и тя би била негова. Но той не го сторил — нямало нужда. Бил дошъл да я вземе и тя го последвала, извън надзора на родителите! Това било достатъчно. Той я довел отново вътре и бил приет от родителите като син. Ето как с изстрела си Том Мади бе създал условия и станал причина да се случи тъкмо онова, което бе искал да осуети. А аз съм лежал дълго време в делириум, скимтейки от болки като куче, на което правят вивисекция. После, веднага щом се изправих отново на крака, се измъкнах, без да издам нищо. Никой освен мен и Том Мади не знаеше кой е извършителят и коя е същинската причина за изстрела. А този негодяй от онази нощ изчезна, безследно изчезна, но толкова горещо беше и моето желание да го срещна отново. Когато след няколко години отидох за пръв път оттогава при езерото Кануби, заварих къщите празни — бяха запуснати. Сенеките били нападнати от банда разбойници и избити до последния човек. От всички тях беше останала жива само Ашта, понеже бе напуснала езерото, за да последва сиуогелала при неговото племе.
— Видяхте ли я повторно? — попита жена ми.
— Не, никога! Аз винаги съм гледал на огелаласите като врагове на белите и много съм се пазел да влизам в досег с тях. Поразпитах наистина на няколко пъти. Така научих, че красивата сенекска скуав на шамана била много щастлива. Той основал там горе край Ниобрара свой собствен резерват за себе си и своите ученици и живее там само за старите тотеми и вампуми, които събира, и за книгите, които си изписва от бледоликите. Той дори сред белите е един много уважаван и прочут мъж.