При последните думи на Паперман аз попитах бързо:
— Вие естествено знаете истинското име на индианеца?
— Да — кимна той.
— Не се ли казва Вакон?
— Да, само Вакон.
— Към него няма друга дума, друго име?
— Само Вакон! — повтори той.
— В такъв случай аз го познавам, макар никога да не съм го виждал. Той е посветил целия си живот и всичките си сили на изучаване историята на червената раса и пише трудове за нея, които за жалост още не са се появили, защото той иска да ги публикува едва когато е завършен и последният том. Хората основателно очакват с голямо нетърпение неговото жизнено дело.
— На каква възраст е той сега? — попита Херцле.
— Това е страничен въпрос — отговорих. — Истински големите мъже обикновено не умират, преди да са постигнали поне вътрешно онова, което са искали или е трябвало да постигнат. Така наречените герои на войната и бойното поле естествено тук се изключват. Уморен ли сте?
Отправих този въпрос към Паперман, който започна да разгъва завивката си, сякаш искаше да си легне.
— Уморен всъщност не — отвърна той, — но почти като улучен още един път от изстрела на Том Мади. Това е споменът! Много я обичах тази индианка, много! Никога, никога не погледнах после жена, за да я пожелая като съпруга. Останах си един самотник и навярно така ще умра в самота, когато дойде последният ми час… Смятам да опитам да поспя. Лека нощ!
Ние отвърнахме на пожеланието, ала тази „лека нощ“ не настъпи нито при него, нито при нас. Той се въртя в продължение на може би два часа от една страна на друга, после отметна завивката, стана и се отдалечи да се успокои с една разходка. До полунощ все още не се бе върнал и тогава съм заспал. Но още след около два часа се събудих. Той седеше на мястото си — беше се върнал, но не си бе легнал. Тогава се изправих и аз. Едва го бях сторил и Младия орел бе на крака. В същия миг от палатката прозвуча гласът на жена ми:
— И аз не спя! … Мога ли да направя едно предложение?
— Какво? — попитах.
Тя разшири още пролуката на лененото платнище, до което бе стояла, измъкна се и отговори:
— Хайде да потегляме! Да тръгваме! Надолу към езерото! Така и така няма вече да заспим! Това е резултат от тези толкова стари истории!
Тогава Паперман скочи и изрази съгласие:
— Well! Да тръгваме! Напред! Така ще стигнем точно по изгрев слънце, както навремето аз! Това задоволява ли ви?
Аз се съгласих. Младия орел естествено също. Палатката бе събрана. После потеглихме по широкия, удобен склон към платото на езерото. Утрото започна леко да сивее. Имахме дрезгавина тъкмо колкото за очите на конете ни да виждат къде стъпват. После просветляваше все повече и повече.
Яздехме мълком. Достигнахме равнината, по която напредвахме по-бързо. Утрото наближаваше. Настана ден. И точно когато слънцето изгряваше достигнахме периферията на гъстата, зашумена гора, обточваща езерото от всички страни. Тясна, ливадоподобна просека водеше навътре в гората. Тя се стесняваше все повече, за да образува накрая път с ширина едва пет-шест метра.
— Това е същият път, по който някога дойдох — каза Паперман. — Само сега гората е станала по-висока и по-гъста. Тук открих следите. А малко по-нататък видях водите на езерото.
Той измина разстоянието, яздейки начело. После се обърна към нас и като посочи напред, каза:
— Там са последните храсти. А сега идва ред на езерото и високия камък, на който седеше тогава Ашта… мили Боже!
Той беше завил зад споменатите последни храсти, ала не продължи да язди, ами спря, нададе този възглас на изумление и се вторачи в някаква точка, все още скрита за нас от храстите. Побързахме да отидем. Тогава видяхме, че Наистина има много основателна причина за смайването си. Да, нашето удивление бе точно толкова голямо като неговото.
Бяхме достигнали езерото. Намирахме се на източния му край. Да, то бе достойно да се сравнява със съименното езеро Кануби в Масачузетс. Само че сега нямахме време да се занимаваме с неговата красота. Вдясно от нас лежаха останките от сенекските домове, залети от първия поздрав на слънцето. Пред нас се диплеше, раздвижена от лекия утринен полъх, повърхността на прозрачните зелено-сини води, чиито брегове се гънеха като кулиси в многобройни, преливащи една в друга бухти и тънеха в пищна зеленина с листа, като окъпани от разтопен метал. А вляво от нас, където храсталаците пристъпяха досами брега, се виждаше високият, бял, изгладен камък и на него стоеше… една млада индианка, точно, досущ такава, каквато я бе описал снощи Паперман. Беше облечена в бяло ощавена животинска кожа, украсена с червени ресни, а дългите й, тъмни коси, с вплетени цветя и пера от колибри, се стелеха надолу по гърба. Перата искряха в слънчевите лъчи с всичките цветове на проблясващ скъпоценен камък. Но момичето не се взираше както някога в слънцето, а погледът й бе отправен към мястото, на което сега се бяхме появили. И това момиче беше красиво, много красиво — както по лице, така и по фигура. То не помръдваше. Не казваше нито дума. Гледаше ни безмълвно с големите, тъмни, изпълнени с очакване очи.