И странно! Паперман се плъзна полека от мулето, закрачи бавно, механично към нея, като обхванат от дълбока, благоговейна боязън и запита:
— Как се казваш?
— Казвам се Ашта — отговори тя.
— И на каква възраст си?
— Осемнадесет лета.
Тогава той потри с ръка лице и каза, сякаш сънуваше:
— Значи не! Та то е и невъзможно! Тя е някоя друга, макар и да прилича на нея, така поразително да прилича!
— Говориш за моята майка? — попита го сега тя. — Хората казват, че аз неимоверно много приличам на нея.
— Имаш майка?
— Да.
— Как се казва?
— Ашта, както аз.
— А баща ти?
— Казва се Вакон. Ние живеем на север оттук, край река Ниобрара.
Той плесна тогава с ръце и извика:
— Тя е нейна дъщеря… нейна дъщеря!
Тя приведе горната част на тялото си още напред, сякаш се канеше да скочи и попита:
— Ти познаваш татко и майка? И половината ти лице е изгорено от барут! Кажи, името ти не е ли Паперман?
— Да, така се казвам.
— Бил си тук при езерото Кануби по същото време, когато татко и майка са се запознали?
— Да, по същото време.
Тогава тя скочи от камъка и помоли:
— Подай ми ръцете си!
Той го стори. Девойката ги сграбчи, целуна ги веднъж, втори път, притегли после главата му към себе си, целуна го веднъж, втори път по тъмната страна и заговори:
— Ти си спасителят на моя баща! Ти си се жертвал за него! Защо никога не се отби при нас? Татко и майка не са престанали да разпитват за теб, ала така и без да узнаят къде пребиваваш!
Старият уестман затрепери от възбуждение и умиление. Заплака.
— Откъде знае баща ти, че онзи изстрел не беше предназначен за мен, а за него? — попита той. — Аз нищо не съм издал!
— О, напротив! Но без да искаш. В треската си разказал всичко. Татко на два пъти после е виждал този човек, но без да съумее да го залови. Неговото истинско име не било Мади, а Сантър. Когато снощи вашият огън засия от планините като една съвсем, съвсем малка блещукаща звезда, майка каза: „Така светеше навремето лагерният огън на нашия бял спасител — точно там горе, вечерта, преди да го видя за пръв път.“
— Майка ти е тук? — осведоми се той бързо.
— Беше тук, но вече не е — отговори тя. — Тук бяха много жени и дъщери, ала те потеглиха още със сипването на зората. Аз останах сама… като страж, като съгледвачка.
— Като съгледвачка? — попита той усмихнато. — А ако бяхме неприятели?
— Тогава нямаше да ме видите.
— И по какво разбра, че не сме опасни?
— При вас се намираше една бяла скуав.
— Аха! Съвсем правилно, съвсем правилно! Сега сигурно трябва да тръгнеш бързо оттук?
— Да, за да настигна другите. Но аз няма да напусна това място, преди да съм узнала кога и къде можем да те видим и срещнем.
— Накъде яздите?
— Това нямам право да кажа.
В този момент Младия орел слезе от коня, пристъпи напред и каза:
— Имаш право! … Погледни насам! Аз съм твой брат.
Той носеше новото кожено облекло, което Паперман му бе съхранявал; старото бе захвърлил. В новите си дрехи изглеждаше много представително. Той посочи дясната страна на гърдите, където бе извезана от перли малка, дванадесетлъчева звезда. На същото място на нейната дреха видях съвсем същата звезда.
— Ти си Винету?
— Да.
— И аз съм винетах. Двамата носим звездата на великия Винету и следователно сме брат и сестра. Аз съм сиуогелала. А ти?
— Апач от племето мескалеро.
— Значи от племето на Винету. Аз те моля да ми кажеш името си. Или още нямаш такова?
— Имам — усмихна се той. — Наричат ме Младия орел.
Тя направи жест на изненада.
— Знае се, че един любим ученик на прочутия Тателах Сатах носи това име. Получил го е още в ранна младост, когато някои други са още далеч от времето да имат имена. Познаваш ли го?
— Да.
— Той бил най-първият, комуто Тателах Сатих позволил да носи звездата на нашия Винету. Знаеш ли къде се намира сега?
— Да. Той стои пред теб.
— Ти, ти ли си този? Ти самият, самият? — запита тя и заря на искрена радост пробяга по страните й. — Говореше се, че си бил изчезнал?