— Говорили са истината — отвърна й.
— За да отидеш и вземеш свещена глина за лулата на мира?
— Да. И някои по-трудни неща.
— Мълвеше се, че самият ти си си поставил същевременно една трудна, много трудна задача?
— Това също е вярно.
— Успя ли да я разрешиш?
— Успях. Нашият велик, добър Манитуме водеше и закриляше. Откак напуснах Маунт Винету минаха повече от четири години. Сега се връщам. Ти същия път ли имаш?
— Да.
— Тогава няма да те питам накъде ще яздите днес, защото знам, че ще те видя отново.
— Желаеш ли го?
— Да. А ти?
— Аз също.
— Тогава дай ми, моля те, ръката си!
— Давам ти двете!
Тя ги протегна и се вгледа с големите си, открити очи в мъжествените, красиви черти на сериозното му лице. А той зарея поглед над езерото, като че се взираше някъде далеч, далеч в далечините. Настъпи кратко мълчание. После той заговори:
— Наследницата на най-великия шаман на сенека, дъщерята на Вакон-изследователят и мъдрецът, ученикът на недостижимия Тателах Сатах, при когото смазаната душа на червената раса намери своето единствено и последно прибежище — това си ти, а това съм аз. Маниту е този, който ни събра тук. Ние се разделяме само привидно. Нека от мястото, където ще се намерим отново произлезе благословия, една голяма благословия. Бъди благословена мила, красива винетах!
Той целуна двете й ръце и после попита:
— Кога ще напуснеш езерото?
— Веднага — отговори тя. — Но преди да тръгна, трябва да те питам накъде ще се насочи оттук най-напред вашата езда.
— Към Девълз палпит. Знаеш ли го?
— Да. Колко добре, че те питах. Пази се!
— От кого?
— От Киктахан Шонка, старият боен вожд на сиуогелала.
— От твоя собствен вожд?
— Pshaw! — извика тя гордо. — Ашта не познава вожд над себе си. Сред дакотските племена премина дълбока пукнатина. Младите воини са за Винету, а старите против него. Внимавай за себе си! Зная, че Киктахан Шонка идва към Девълз палпит, за да се срещне и съвещава там с воините на юта. Пази се да не попаднеш в ръцете им! Говори се, че Олд Шетърхенд щял да дойде, знаеш ли?
— Знам.
— И вярваш ли, че тази мълва е обоснована?
— Вярвам.
— В такъв случай ще го видим, стига да му се удаде да избегне дебнещите го опасности.
— На теб известни ли ти са тези опасности?
— Не. Зная само, че някои се надяват — ако действително дойде — да го заловят. Да го видят как умира на кола на мъченията, е било пламенното желание на всички врагове на нашия брат Винету. Хората разправят, че бил остарял и побелял. В старостта силата на тялото и енергията на душата се губят. Как биха ликували враговете, ако в неговата дълбока старост го сполети онова, което толкова често е осуетявал на младини! Ако знаех кога и къде ще дойде, щях да разставя наблюдатели да го предупредят.
— Не се безпокой за него, Ашта! Защото каквото биха му казали твоите наблюдатели, вече му е казано.
— Значи е предупреден?
— Да.
— Слава на Маниту! Сега мога да вървя. Чакай! Само за миг!
Тя се отдалечи към руините на най-близката къща, зад която, както после видяхме, бе скрит конят й. Качи се, подкара го към нас и спря да подаде ръка на Младия орел.
— Сбогом! — каза. — Ние пак ще се видим!
После се обърна към Паперман:
— Знаеш ли, че няма да напусна това място, преди да съм узнала къде ще те срещнем? Назови ми някое удобно за теб място. Ние ще дойдем!
Не знаейки какво да каже, Паперман отвърна:
— Аз ще яздя с Младия орел — накъде, сега още не знам.
— Ще останеш при него?
— Да.
— Колко време?
— Докато му е приятно.
— В такъв случай съм доволна! Знам, че непременно ще те видя.
След това се обърна към жена ми и мен. Подаде и на нас ръка и заговори:
— Не ми беше казано кои сте, затова е запретено да питам. Сбогом!
После тя препусна край руините, за да завие и изчезне зад храсталака. Паперман и Младия орел гледаха след нея, докато се изгуби; сетне старият я последва бавно като лунатик. Младият индианец остана още известно време на мястото си, след което се обърна отривисто, сякаш му костваше усилие да се изтръгне от въздействието на нейната личност. Ние двамата сега също слязохме от конете и аз се залових да прегледам следите на тези, които са били тук. Херцле се зае междувременно с приготвянето на сутрешното кафе.
От следите установих, че тук са били приблизително четиридесет души, сред които само двама мъже — вероятно водачите. Такова нещо никога не би могло да се случи по-рано — всички те биха били изгубени. Вярно, те бяха все индианки и следователно ако не лично, то от традицията бяха запознати с особеностите и изискванията на пущинака.