Когато Паперман се върна, съобщи, че Ашта препуснала право на юг, накъдето водеха и всички останали следи. Нашата цел обаче се намираше западно оттук. После той запита, докато се настаняваше при нас:
— Не е ли чудо, истинско чудо? Точно както навремето, съвсем точно. И те знаят, че изстрелът не е бил предназначен за мен! И са ме търсили! Тези добри, мили хора! Днес е най-големият празник в моя живот! Ако беше зима и декември, щях да кажа: Днес за мен е Коледа и Господ Бог ме дари. Да, самият Христос, защото никой друг не може да ти даде подобно нещо, такова щастие! Такова голямо и истинско щастие!
След това той се умълча, съвсем притихна. Защото колкото по-дълбоко и неподправено е щастието, толкова по-малко слова се произнасят! И за мен срещата с младата, красива индианка имаше значение, и то не само някое чисто външно, повърхностно. Оттук си вадех изводи за бъднините, перспективата. Особен интерес представляваха за мен двете перлени звезди. Те бяха разпознавателен знак. Младия орел не каза нищо по въпроса, така че и аз не го запитах нищо. Та нали и без да разпитвам знаех къде съм. Тук нещата опираха просто до голямата разлика при червената раса между „племе“ и „клан“.
Това е тема от голяма важност, макар дори при сериозните изследователи да не е още обичайно да й се посвещава онова внимание, което заслужава, без каквито и да е въпроси. Колко много хора, особено така наречените народни, та даже юношески писатели, са написали „индиански книги“, без да притежават дори най-малкото позитивно познание за външния и вътрешен мир на американската раса! И това е хвалено после и препоръчвано от други, които още по-малко знаят! Посетили са ме вече мнозина, даже прекалено много „индиански писатели“, ала сред тях нямаше ни един, ама наистина нито един, който да знае нещо за най-първото, което трябва да изучи — клан-отношенията.
Както в развитието на човечеството като цяло, така и в развитието на всяка отделна раса са забележими два взаимнопротивоположни стремежа, а именно тенденцията за разцепление и тенденцията за обединение, другояче казано, тенденция към единицата и тенденция към множеството. Разцеплението започва своя път от онова, което наричаме човешки род, минава през расата, нацията, народа, слиза по-надолу до града, селото, за да престане накрая до самотния двор, на чийто притежател само в определени случаи идва на ума, че и той принадлежи към човечеството. Това е пътят на патриотизма, любовта към отечеството и родното огнище, но също пътят на националното самонадценяване, политическата безогледност. Другият път е противоположният. Той води до обединението на всяка единица под една-единствена, велика идея за един-единствен, велик народ. Кой от двата пътя води към истинското, пълно щастие, човечеството и до днес още не иска да разбере. Ще трябва да го научи от горчив опит.
Колко болезнен, да, колко жесток е този опит, това при никоя друга раса не се проявява така ясно, както при американската, тласната най-далеч в разединението. Нийде другаде, дори в най-отдалечения, мрачен Ориент, могъщото някога единство не е тъй раздробено и стрито на толкова малки, нищожни, немощни отломки и късчета, както при индианците. Всяка от тези отломки, всяко от тези множество племена и всяко от тези безчислени племенца се гордее със себе си и е постоянно готово да се затрие от чисто самолюбие. Това разпадане отдавна да е довело до пълно унищожение, ако големите медицинманери от миналото не са полагали усилия да му се противопоставят, и то чрез двоен способ — на първо място в теологично отношение и на второ в социално.
Теологичният път на единението е залегнал в идеята за „Великия дух“ или „Великия, добър Маниту“. Изследването е показало и продължава да показва, че чистокръвният индианец е бил монотеист и се е чувствал щастлив, докато разложителният политеизъм не проникнал дълбоко в неговата душевност и подготвил големия ниагарски срив на расата, нейното етнично и лингвистично разпиляване. А социалният път на единение се формира в идеята за клана, благодарение на който външно разпилените племена вътрешно отново трябвало да се съюзяват и държат сплотено едно за друго. Думата клан в случая не бива да се приема в нейния английски или по-точно шотландски смисъл. Кланът се учредявал върху справедливост, вярност, благодетелност, красноречие, честност. Който искал да се упражнява в красноречие, който си поставял задачата да бъде благодетелен, който се чувствал достатъчно силен никога да не каже лъжа, да се прояви като вероломен и непочтен, той можел да влезе в съответния клан и чрез слово и ръкостискане се задължавал да съблюдава през целия си живот въпросната повеля. Който макар и само веднъж я престъпел, бивал отлъчван и считан завинаги опозорен. За по-лесното разграничаване и за да има някакъв видим разпознавателен знак, всеки клан приемал името на някакво животно, чието изображение служело като отличителен белег. Аз вече казах, че големият оратор на сенеките, чийто гроб в Бъфало посетихме, принадлежал към Клана на вълците. Имало Клан на орела, лешояда, елена, мечката, костенурката и така нататък.