В един такъв клан можел да влезе всеки, независимо към кое племе принадлежал. Дори смъртен враг бил приеман и закрилян и подкрепян с всички сили, щом изпълнявал наложеното условие да бъде верен и честен. Колкото и да се мразели например кайовите и навахите и преследвали едни други до смърт, веднага щом се разпознаели като членове на някой клан, тази вражда бивала мигновено и завинаги погребвана. Човек може да си представи колко благословено са влияели тези кланове! За съжаление, за съжаление обаче това престанало, когато се появили „бледоликите“ и им било позволено да стават техни членове. Те използвали клановете за свои лични цели и обсебвали облагите, които носели, без обаче да следват своите задължения. Ето как клановете загубили добрата си репутация, своите морални кредити, а заедно с това и голямото социално влияние, за което били замислени от някогашните си учредители. Предоставено е на бъдещето да реши дали изобщо да се съживят, или не.
Клановете винаги са били наричани по имена на животни, никога на хора. Поне аз не си спомням да съм слушал за такъв случай. По-точно току-що ми бе представен за пръв път такъв пример — клан с името на Винету! Защото че се касаеше за клан, това се разбираше от само себе си, и разпознавателният знак за членовете беше дванадесетлъчевата звезда, която Младия орели Ашта носеха на дрехата си. Кога беше основан този клан? Преди най-малко четири години. Защото оттогава датираше тоалетът, който Младия орел сега носеше. Този млад индианец беше най-първият приет в новия клан, и то от Тателах Сатах, който следователно беше основателят на това обединение „Винету“, чиито членове от мъжки род биваха квалифицирани като „винету“, а от женски — „винетах“. Каква по-висока цел имаше този клан? И какви задължения налагаше той на своите членове? Не попитах, защото се надявах много скоро да узная. Че неговите цели бяха миролюбиви, можеше да се разбере още от племенната принадлежност на двамата членове, които сега познавах — един апачи една сиуогелала, значи принадлежащи към два народа, третирали се безусловно като смъртни врагове!…
Докато посръбвахме кафето, Паперман извести, че довечера сме щели да стигнем при Девълз палпит. Той помоли само за един час престой тук, при езерото Кануби, за да можел да се огледа още веднъж наоколо. Нямахме нищо против. На драго сърце бихме му предоставили и повече време. Но още преди да изтече часът, той вече се бе върнал и каза:
— Можем да потегляме, ако искате! А аз колкото и дълго още да се размотавам тук, ще намирам повече горчилка, отколкото сладост; пък тая работа на мен, стария тип, хич не ми допада!
Имаше право. Макар езерото Кануби да бе красиво, много красиво, за нас неговите води нямаха радостен, а по-скоро елегичен блясък. И ето как остана то в нашите спомени само като мястото на една кратка почивка, след което следваше нов преход. Спуснахме се в долината на Пурхаторио и поехме там край един тесен, кристално бистър поток, който щеше да ни отведе до нашата цел. Но я достигнахме, когато почти се бе стъмнило, така че аз предложих да останем днес извън пределите на Дяволския амвон, тъй като бяхме предупредени за това място, а поради тъмнината нямахме време да го претърсим предварително за индианци.
— Well! — откликна Паперман. — Тогава ще ви отведа в едно скривалище, което сигурно и най-зоркият червенокож не би могъл да открие. Аз го намерих съвсем случайно и не мисля, че има друг освен мен, който да го знае.
— Доста силно казано! — забелязах аз.
— Но при всички случаи вярно! — отвърна той. — Имаме да яздим само още няколко крачки и после ще проследим едно малко поточе, което извира от тихо, закътано езерце. То не е голямо. Обграждат го високи, непристъпни скали. Никаква пролука няма в тези скали — поне така изглежда. Но ако прекосиш езерото точно по средата, ще направиш констатацията, че все пак има една странична цепнатина, която се врязва косо в скалите и води към същинския извор на потока; защото той не извира от езерото, а по-нататък сред скалите — тъкмо там, където ще пренощуваме.