— Пролуката достатъчно широка ли е за нашия багаж? — осведомих се аз.
— Да — отговори. — Само прътите за палатката ще трябва да вържа надълго, вместо напреко.
— А колко е дълбоко езерото?
— Най-много метър.
— Някога!
— Хм! Да не искате да кажете, че ще е станало по-дълбоко? Досега не съм чувал такова нещо в живота си. Застоялите води с времето стават по-плитки, ама не и по-дълбоки. Я спрете! Стигнахме до страничното поточе! Така че тук трябва да се преопаковаме. После ще яздим от тази страна навътре между скалите.
Помогнахме му да сложи иначе рейките. Дневната светлина стигаше, колкото да виждаме накъде яздим. Стигнахме до езерото, изглеждащо тъмно като някоя загадка, подкарахме конете в него и когато се озовахме отсреща, видяхме, че в скалите действително има една прикрита от гъста зеленина пролука, в която можехме да свърнем. Следваше още известно разстояние стръмно нагоре край потока и се стигаше до изворната му точка, разположена в кръгообразна, скалиста котловинка, чиито стени се издигаха отвесно и създаваха впечатление за недостъпност.
— Тъй! Това е мястото! — оповести Паперман. — Тук можем и хиляда години да стоим на къмпинг, без някой да ни открие.
— Но сигурно е влажно, много влажно, а? — попитах аз.
— По никакъв начин! Та влагата нали си изтича. Освен туй имаме индианско лято — вече седмици наред без капка дъжд.
— Може ли човек да се изкатери по стените?
— Не знам. Навремето не опитах. Никога не съм си падал голям катерач.
— А някой може ли да надникне там отгоре?
— Тогава би трябвало да се изкачи първо оттук. Отвън няма начин да се справи.
— В такъв случай съм спокоен. Сега да се заемем по-напред с огъня, пък после ще разпънем палатката!
След половин час двете неща бяха свършени. Не вързахме конете и мулетата, така че можеха да се движат, където си поискат. Те първо се напиха до насита, сетне се завъргаляха здравата из мъха, което обичат да правят, докато са със здрави кости и стави. А след това си намериха листна и друга зеленина, от която имаше в достатъчно количество да престоим спокойно няколко дни тук, без да ни е грижа за техния фураж. Те се нуждаеха повече от почивка, отколкото от храна, защото ездата от езерото Кануби дотук бе по-продължителна и напрегната, отколкото думите на Паперман бяха дали да се предположи. Ние самите също се чувствахме изморени. Ето защо не останахме дълго след вечерята, а си легнахме. И тази вечер бе съвсем различно от вчера. Днес заспахме веднага и за мой срам трябва да призная, че не се събудих, докато не ме разбута Паперман.
— Мисис Бъртън е вече будна! — извини се той. — Приготвила е гореща вода, за да… чувате ли? Мели кафето в палатката, та да не ви разбуди. Ама да не вземете да й кажете, че въпреки това аз съм сметнал за по-правилно да ви угостя с един удар! Мъжът все пак си е мъж! Но той не е такъв, когато спи!
— Излиза, че сте ме събудил само заради собствения ми авторитет? — засмях се аз.
— Yes! Олд Шетърхенд, и да кърти, докато жена му е вече на крак! Тая работа в никой случай не върви!
Огледах сега терена. Той действително предлагаше едно особено красиво скривалище. Никъде нямаше ни най-малка следа, че някога на това място е идвал човек. Скалните стени бяха неимоверно стръмни, но не и неизкатерими. Имаше исполински дървета — по на няколкостотин години, които гушеха плътно клони и вейки до скалите и облекчаваха и подпомагаха по тоя начин катеренето. Едва изпил кафето си, Младия орел поде опит да стигне височината. Удаде му се без затруднение. И едвам се беше намерил горе, прозвуча силният му вик:
— Уф, уф! Виждам чудо, чудо!
— Не толкова високо! — предупредих. — Още не знам дали няма хора наблизо!
— Тук не може да има някой, който да ни чуе! — отговори той. — Наоколо няма нищо друго, освен въздух!
— Толкова ли е високо? А какво се вижда долу?
— Девълз палпит!
— Дяволския амвон? Наистина ли?
— Да.
— Това е невъзможно, абсолютно невъзможно! — възрази Паперман.
— Защо? — попитах го.
— Защото го зная. А каквото знае Макш Паперман, знае го надлежно! Пътят за Дяволския амвон води наляво и дълбоко надолу; ние обаче се отклонихме надясно. А той от всички страни е обграден от високи, стръмни скали, които никой не може да изкачи. Как ще е възможно тогава той да го вижда!
— Но той го твърди!
— Заблуждава се!
— А не е ли възможно вие да се заблуждавате?